Читаем Град на стълби полностью

Град на стълби

— Може ли да погледна?

— Да, мисля, че да — казва той. — Те са доста далеч в долината долу… И са много заети.

Шара надига глава и изпълзява до място, откъдето може да види.

В цялата долина горят огньове, сякаш хората там се готвят за работа и през нощта. Но върху какво точно работят не е ясно — виждат се шест дълги и широки силуета от лъскав метал, които в първия момент Шара оприличава на исполински обувки, заострени отпред и четвъртити отзад като налъмите, които се носят във Воортяштан, само че в гигантските метални обувки има врати и прозорци, стълби и капандури… а в средата има нещо, което прилича на мачта, но без платно.

— Приличат на… — казва Шара.

— На кораби — довършва Зигруд. — Лодки. Гигантски лодки от метал, без море и без платна.

Шара присвива очи да различи по-ясно хората, които притичват около корабите, завиват винтове, заваряват метални листове. Всички работници са облечени в традиционни колкаштански дрехи.

— Определено са Реставратори — мърмори тя. — Но защо им е да строят метални лодки тук, насред сушата? Има стотици мили до океана, по дяволите! Сигурно за това им е трябвала стоманата…

— Не им е голяма флотилията — казва с известно пренебрежение Зигруд. — Само шест кораба. Ако намерението им е да отплават, няма да стигнат далеч.

Шара мисли трескаво.

— Почти по хиляда килограма стомана на месец за малко повече от година… не можеш да построиш много кораби с това. Но не виждам за какво друго би могла да им трябва стоманата!

— И после какво?

— Не знам. Може би са открили в Склада нещо, което да им създаде океан при нужда.

Осем мъже тикат нещо по рампа, водеща към търбуха на една от металните лодки. Въпреки оскъдната светлина сърцето на Шара спира при вида му и тя възкликва:

— Ох!

— Оръдие — казва Зигруд.

— Да — казва тя. — Сто петдесет и три милиметрово. Виждала съм такива само на сейпурски бойни кораби. — Насочва погледа си към оръдейните капаци в корпуса на другите кораби. — Изглежда, имат, или най-малкото планират да имат, трийсет и шест оръдия, проклети да са!

— И какво ще правят с тях? Ще обстрелват хълмовете? Ще воюват с катериците?

— Не знам — казва Шара. — Ти ще трябва да разбереш.

Пауза.

— Какво? — казва Зигруд.

— Аз се връщам в Баликов. — Шара поглежда през рамо и сърцето ѝ трепва, защото истинският Баликов не е тук. — В истинския Баликов да предупредя Малагеш. Но не можем да оставим Реставраторите тук да правят… ами… каквото там смятат да правят.

— Значи планът ти е да ме оставиш тук, за да се бия с шест метални кораба, натъпкани с оръдия?

— Искам да ги наблюдаваш. Кротувай, освен ако те не направят нещо.

— А ако се наложи аз да направя нещо, то ще е?…

— Ако можеш, внедри се сред тях. Имаш достатъчно опит. Ако се върна бързо в Баликов, до няколко дни ще докарам тук малка армия.

— Дни? Няколко?

Шара го стисва за рамото, пожелава му късмет и поема с пълзене обратно по склона.

Обратният път през белия град на Стария Баликов е тежък и странен. Шара упорито се опитва да насочи мислите си към множеството мистерии, които са се струпали на главата ѝ — закотвени на сушата кораби, които се готвят за инвазия; Воханес, който си сътрудничи с Уиклов и вероятно помага на Реставраторите да влизат и излизат от Стария Баликов, — ала мислите ѝ също толкова упорито се връщат към малката метална бучка в джоба ѝ, която подскача при всяка нейна крачка.

„Имам в джоба си нещо, което е вкусило кръвта на Божествата.“

Чак сега осъзнава, че това ѝ дава огромно технологично предимство — каквото и да са намислили Уиклов, Воханес и Реставраторите, никой от тях не подозира, че тя държи в ръцете си парченце, макар и миниатюрно, от оръжието на каджа. Но как да използва нещо, голямо колкото стъклено топче за игра?

Когато се връща в Баликов — истинския, настоящия Баликов, — смъква моментално колкаштанската одежда и отива право в работилницата на един ковач.

— С какво да ви помогна? — Човекът се сепва, осъзнал, че пред него стои прочутата Повелителка на Урав.

— Искам да ми направите нещо — бърза да каже Шара, преди ковачът да я е засипал с коментари.

— О, а-а… Разбира се. Какво нещо?

Шара поставя на тезгяха малкото парче метал.

— Връх на стрела — казва тя. — Или малък нож.

— Добре, но… кое бихте предпочели? Стрела или нож?

— Най-добре да е нещо, което може да служи и за двете. Искам да е възможно най-универсално.

Човекът взема топчето черен метал.

— И какво ще ловувате, ако мога да попитам?

Шара казва с усмивка:

— Каквото ми падне.