Читаем Град на стълби полностью

— Още не си излизал от каютата си — продължи Шара. — Свободен си. Не искаш ли да се поразтъпчеш? Да се поразходиш след толкова години затвор?

Никакъв отговор.

— Не искаш ли поне да се изкъпеш? Имаме топла вода.

Гигантът изсумтя тихо, сякаш се е канел да каже нещо, но се е отказал в последния момент.

— Да?

Акцентът му беше толкова силен, че думите му бяха почти неразбираеми.

— Това… не е истинско.

— Кое?

Той махна с ръка.

— Всичкото.

— Напротив. Съвсем реално е, кълна се. Вратата ти е отключена. Свободен си.

Той поклати глава.

— Не. Не може да бъде. Те… Семейството ми…

Шара изчака още малко, но той не каза нищо повече.

— Живи са, както вече ти казах.

— Аз ги погребах. Държах костите им в ръцете си.

— Не знам чии кости си погребал, но не са били на семейството ти.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Един твой слуга е извел от страната жена ти Хилд и двете ти дъщери преди клането. Прекосили са границата с Воортяштан само два дни преди това. През последните шест години живеят там, представят се за роднини на слугата ти. Работили са като фермери, не твърде добри, предполагам, предвид произхода на жена ти, която едва ли е хващала лопата преди това, но все пак са се справили колкото да преживяват.

Дълго мълчание. После:

— Какво… какво доказателство имаш, че ми казваш истината?

— Семейството ти не беше в пълна безопасност, когато ги открих. Търсеха ги — и още ги търсят. Твърде много хора имат интерес да издирят оцелелите членове на твоето семейство. Преместихме ги от Воортяштан, защото прецених, че там вече не са в безопасност. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах… жена ти е, как да се изразя, има силна воля.

Зигруд се усмихва леко.

— Но се справихме. В знак на благодарност жена ти дала на един от нашите офицери малък подарък. — Шара бръкна в джоба си и извади малка торбичка от зебло. Отвори я и извади отвътре гривна от тъкано злато с релеф, изобразяващ бурни вълни.

Подаде му гривната.

— Това говори ли ти нещо?

Той впери жаден поглед в бижуто, така блестящо и чисто в мръсната му, нашарена от белези шепа. Пръстите му започнаха да треперят.

— Искаш ли да излезем на палубата? — попита нежно тя.

Той се изправи бавно, все още втренчен в гривната. Шара отвори вратата и той я последва навън и по стълбите, приличаше на сънено дете, което водят към леглото.

Шамарът на студения вятър спря Шара на място, тя се сгъна на две и пристъпи неуверено на палубата. Гигантът не трепна дори — прекрачи прага и впери мълчалив поглед в небето, поглед, пълен със страхопочитание. Докато го водеха на кораба, нито веднъж не беше погледнал нагоре и Шара се бе питала за причината. „Естествено — помисли си тя. — Кой знае откога не е бил навън. Небето сигурно го изпълва с ужас.“

— Ела — каза тя и го поведе към парапета. Тъмните скали на дрейлингския бряг дебнеха на хоризонта. — Моряците твърдят, че разстоянието е по-малко, отколкото изглежда. Макар че ти сигурно го знаеш и сам.

Той сведе поглед към златната гривна, сложи я на китката си и вдигна ръка да я огледа.

— Не мога да ги видя. Нали?

Тя поклати глава.

— Няма да е безопасно, нито за теб, нито за тях. Сега поне. Някой ден нещата може и да се променят.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Да искам от теб? Нищо не искам. Засега.

— Спасила си семейството ми. Мен освободи от затвора. Защо?

— Смятам, че информацията, която имаш за дрейлингските земи, може да се окаже изключително ценна — каза Шара. — И вероятно ще дестабилизира отношенията между Дрейлингските републики и Континента. — Намек за самодоволство се промъкна в гласа ѝ. Това беше първият голям разузнавателен удар в кариерата ѝ, а тя още не бе достатъчно опитна и не виждаше причина да крие гордостта си.

— Това не е достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За онова, което си направила за мен.

Шара замълча, защото не знаеше какво да каже.

— Поискай ми нещо — продължи той.

— Какво?

— Поискай нещо от мен. Каквото и да е.

— Няма какво.

Той се изсмя.

— О, има.

— Аз съм агент на сейпурското разузнаване — каза тя с известно раздразнение. — Няма с какво ти да ми…

— Ти си още момиче — каза Зигруд, — младо момиче, което не може да управлява кораб, не може да се бие и което не е проляло капка кръв в живота си. Може да си умна, но определено имаш нужда от човек като мен. Само че гордостта ти пречи да си поискаш каквото ти е нужно.

Шара го стрелна с гневен поглед.

— И за какъв се предлагаш? За мой бияч? За моя секретарка? Би ли паднал толкова ниско?

— Ниско? — Обърна се да погледне отново морето. — Ниско… Нямаш представа какво е да паднеш ниско. Нямаш представа какво ми направиха там. То е неописуемо. Каквото и да ми донесе бъдещето сега — да нося вода, да сервирам ядене, да се бия, да убивам… все ми е едно, претръпнал съм. Претръпнал съм. — Повтори го, сякаш в опит да убеди сам себе си, после се обърна да я погледне, блед, преследван от призраци. — Поискай ми нещо. Поискай.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза