Читаем Град на стълби полностью

— Счупвания няма — казва докторът. — Възможно е да има пукнати кости. Категорично масивни натъртвания, до такава степен, че не бих се учудил да са натъртени и някои кости. Бих бил в състояние да определя по-точно нараняванията, разбира се, ако пациентът ми позволи да го прегледам както трябва…

Зигруд, облегнат на възглавници в леглото, със стомна картофено вино в скута, сумти. Едната половина на лицето му е яркочервена, другата е в преливащи се оттенъци на сивото и черното, като загнил плод. На светлината на слабите газови лампи в посолството изглежда страшен. Дотук е позволил на лекаря да палпира корема му и да се убеди, че може да движи главата и крайниците си; извън това отговаря на всички въпроси със сърдито мучене.

— Не личи да има коремна болка — казва лекарят. — Което не е за вярване, ако позволите да отбележа. Освен това не виждам признаци на измръзване… което също изглежда невъзможно.

— Измръзване? — пита Зигруд. — Не съм чувал някой да е пострадал от измръзване. Какво е това?

— Намеквате — лекарят вдига вежди, — че дрейлингите по принцип не страдат от измръзване, никога?

— Ами, понякога е студено — отвръща Зигруд и отпива голяма глътка вино, — друг път е по-малко студено.

Лекарят, ядосан и объркан, се обръща към Шара.

— Бих казал, че ако изкара нощта, ще се възстанови напълно. Бих казал също, че ако го е грижа за оцеляването му по принцип, следва да се остави в ръцете на лекарите, а не да ни третира сякаш сме някакви… кожодери.

Зигруд се изсмива грозно.

Шара се усмихва.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко.

Лекарят се покланя и мърмори нещо и Шара го съпровожда навън. Пред портите на посолството се е събрала тълпа, която ги е последвала от реката.

— Ще ви бъдем особено благодарни — казва Шара, — ако проявите дискретност и не обсъждате с никого видяното тук…

— Знаете, че съм длъжен да запазя лекарската тайна — казва докторът, — а и този преглед бе проведен толкова зле, че бих предпочел никой никога да не научава детайли от него. — Нахлупва шапката си и се отдалечава решително.

— Ето я! — вика някой в тълпата и портите грейват, окъпани в светлината на фотографски светкавици.

Шара се мръщи и затваря вратата. Фотографията е сравнително ново изобретение, на не повече от пет-шест години, но на Шара вече ѝ е ясно, че ще я намрази. „Уловените образи — мисли си тя — водят до толкова излишни усложнения в работата ми…“

Тръгва по коридора към стълбището. Служители на посолството я стрелкат с уморени очи, всички са изтощени и чакат разрешение да се оттеглят за почивка. Малагеш се спуска на бегом по стълбите.

— Пожарът в Склада е изгасен. — Вдига шише до устните си и отпива. — Мисля да заключа посолството, докато стане ясно дали градът ще ни прости, че сме убили домашния любимец на техния бог, или ще се опита да ни линчува. Градските старейшини са гласували лично да се заемат с моста. Колкото до мен, смятам да се напия и да спя тук. Оставям на теб да се оправяш с другото.

— Добре.

— И гледай наистина да ме преместят в Джаврат, когато всичко това приключи!

— Добре.

Подминава Малагеш, влиза при Зигруд и присяда в долния край на леглото му. Зигруд прокарва пръст по гърлото на стомната, отново и отново.

— Ето — казва Шара, вади гривната на Зигруд от джоба си и я слага в голямата му длан.

— Благодаря — казва той и я закопчава около лявата си китка.

— Наистина ли си добре? — пита Шара.

— Така мисля — казва той. — Оцелявал съм и след по-лошо.

— Сериозно?

Зигруд кимва, потънал в мисли.

— Как оцеля? — пита Шара.

Той я поглежда замислено, после вдига дясната си ръка, която е увита с медицинска марля. Развива внимателно марлята и показва на Шара розовочервеникавия релефен белег с формата на везна върху дланта си.

— С това.

Шара се вглежда в белега.

— Но това… това не е благословията на Колкан…

— Сигурно. Но си мисля, че… че наказанието и благословията на Колкан… Може би са едно и също нещо.

Шара си спомня как Ефрем чете от Книгата на червения лотос на Олвос и коментира на глас: „Божествата, също като нас, не са разбирали докрай самите себе си и често несъзнателните им действия са по-красноречиви от съзнателните решения.“

Зигруд се взира в дланта си. Очите му блестят между подутите клепачи като мекото гръбче на бръмбар между твърдите крилца. Той примигва — пиян е, знае Шара — и казва:

— Знаеш ли как се сдобих с това?

— Отчасти — казва тя. — Знам, че е белег от Пръста на Колкан.

Той кимва. Мълчанието се проточва.

— Знаех, че го имаш — казва тя. — Знаех какво е. Но смятах, че не е редно да те питам за подробности.

— И правилно. Белезите са прозорци към горчивина… най-добре е да си останат затворени. — Разтрива дланта си и казва: — Нямам представа как са се сдобили с него в Слондхайм. Толкова рядък и мощен инструмент… Макар че приличаше на обикновено камъче, сиво камъче със… с релефно изображение на малка везна. Държаха го в кутия със специална подплата…

— Сива въ̀лна, предполагам — казва Шара. — За колкаштаните тя е натоварена с особено значение.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза