Читаем Град на стълби полностью

— О, не. — Шара клати глава. — Колкан често пращал демони, така наречените „фамилиари“, или други божествени създания да му вършат работата. Сред тях Урав бил най-лошият и най-опасният, както и личният му фаворит, изглежда. — Гледа как жълтото око се върти под леда, ту към единия бряг, ту към другия, вероятно в търсене на грешници. „А за Урав — мисли Шара — кажи-речи всички са такива.“ — Създание на дълбините, в чийто търбух душите на прокълнатите треперят под страшния му взор.

— И какво, по дяволите, прави тази гадина в моя град и защо убива невинни хора? — повишава глас Несрев.

— Не съм сигурна — лъже Шара. Спомня си нещо, което е чела в Галадеш — че след внезапното изчезване на Колкан Урав полудял. Юков се видял принуден да го залови, примамил го в стомна с дестилирани човешки грехове и го затворил там.

„И ако всичко това е вярно — мисли си, — стомната е можела да се озове само на едно място.“

Проклина се мълчаливо, задето се е спънала в онази жица. „Кой знае какво друго съм пуснала на свобода?“

— И какво можем да направим срещу такова нещо? — пита Малагеш.

— Ами — казва Шара, — някои нисши Божествени създания могат да бъдат убити с конвенционални средства. Те имат известна самостоятелност на действията, което пък ги прави уязвими. Така де, помислете си за Голямата чистка — тя е била осъществена с помощта на ножове, копия и брадви.

Офицерите изглеждат смутени — не са свикнали такива забранени теми да се обсъждат на глас. Някои са не просто смутени, а скандализирани и гневни. По-добре, че Шара не е допуснала грешката да спомене за собствения си опит в това отношение — последният е само отпреди няколко часа.

— Не ми харесва идеята — казва Несрев — да излагам на риск хората си, като им наредя да стрелят по това нещо в леда.

— Стрелите и без това не могат да пробият леда — казва Малагеш.

— Да изчакаме ледът да се стопи — предлага Несрев. — Или пък да запалим огньове върху него и като се стопи, тогава да решим какво ще правим.

— И какво ще направите? — пита Малагеш. — Ще го нападнете с лодки? С копия? Все едно е кит?

Несрев се колебае и поглежда към офицерите си — те изобщо не изглеждат ентусиазирани.

Зигруд издава друг от тихите си звуци, сякаш преценява нещо наум. После казва:

— Аз мога да го убия.

Тишина.

Всички бавно се обръщат към него.

Шара го поглежда с тревога. „Сигурен ли си, че искаш да тръгнеш по този път?“ Но изражението на Зигруд е неразгадаемо.

— Какво? — казва Малагеш. — Как?!

— То е… — Зигруд изкривява лице в спечената гримаса, която прави всеки път, когато се мъчи да преведе някакъв дрейлингски израз — водно нещо — довършва накрая. — А аз съм убивал много водни неща.

— Но… такова… вие сериозно ли? — пита Несрев.

— Убивал съм — повтаря Зигруд — много водни неща. Това ще е различно… — Гледа съсредоточено как Урав понечва да изреже нова дупка в леда, преди да се откаже. — Но не чак толкова различно.

— Какво точно ще искате от моите хора? — пита Несрев.

— Не мисля… — Зигруд се почесва замислено по брадичката, — не мисля, че твоите хора ще ми трябват.

— Ти сериозно ли твърдиш, че можеш сам, без чужда помощ, да убиеш Божествена ужасия като онова там? — пита Малагеш.

Зигруд се замисля, после кимва.

— Да. Обстоятелствата са благоприятни. Реката не е голяма.

— Солда е широка почти една миля! — казва Несрев.

— Но не е море — казва Зигруд. — Нито океан. С каквито съм свикнал аз. А и е покрита с лед… — Свива рамене. — Напълно е възможно, да.

— Чудовището вече уби почти трийсет души тази нощ, сър — казва Несрев. — Лесно ще убие и вас.

— Може би. Но. Ако стане така… — Зигруд вдига отново рамене. — Значи ще умра.

Несрев и другите офицери го зяпват невярващо.

Шара се изкашля тихо и казва:

— Преди да продължим този разговор, първо бих искала да попитам капитан Несрев дали одобрява.

— Защо ви интересува моето мнение, по дяволите? — пита Несрев. — Вашият човек е решил да си сложи главата на дръвника, така че вие решавате.

— Да, така е, но въпреки Световните регулации онова нещо под леда все пак е свещено за голяма част от Континента — казва Шара. — То е създание от легендите, на които се основава вашата култура. То е част от наследството ви. Ако искате да ви го убием — да убием, на практика, една жива легенда, — то ние държим да получим изричното ви разрешение в този смисъл.

Несрев се вкисва.

— Тоест искате да си вържете гащите.

— Може би. Но Урав е неразделна част от немалко ваши легенди. Ние, от своя страна, сме чужденци. Някои континентали биха сметнали, че убийството на Урав е равносилно на светотатство, че като го убиваме, ние унищожаваме безценно произведение на изкуството.

— Да де — казва Малагеш. — Само дето в конкретния случай произведението на изкуството изскача от реката и убива хора.

Шара кимва.

— Така е.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза