Читаем Град на стълби полностью

— Никак. Предпочитам да не събуждам подозрения.

— Но какво ще кажем на хората, когато започнат да се оплакват от… от качеството на чая?

— Ще кажем, че сме били принудени да сменим сорта и че затова ароматът е друг. Не знам, някакво сейпурско търговско изискване. На това ще повярват. Ще им обещаем скоро да оправим нещата.

Двойка на бара — мъж на средна възраст, прегърнал много натруфена и много пищна млада жена — маха да привлече вниманието на сервитьора. „По времето на баба ми — мисли си Магя — тези двамата биха ги бичували на площада. Как се променят нещата…“

— Върви — казва тя. — Дай им нещо да си напълнят устата, та да млъкнат.

Магя, която винаги е нащрек за неприятности, съзира нещо в галерията — пламъчето на една от лампите е започнало да трепти.

Изсумтява, качва се по стълбите и вижда, че е сгрешила — не пламъчето трепти, а цялата лампа подскача на веригата си, мята се като риба, захапала въдица.

— Какво, да му се… — Проследява с поглед веригата до гредата, за която е закачена.

Гледа изумена как гредата се изгърбва нагоре, сякаш на покрива има нещо, което я дърпа. Мазилката по тавана се напуква и пукнатините пълзят като в лед под непосилна тежест.

Първата ѝ мисъл е да погледне към прозорците, но прозорците са замъглени заради кондензацията… Ала и този път се оказва, че греши — нещо е избърсало отчасти конденза от външната страна на западните прозорци.

„Но какво? — пита се Магя. — Нали сме на реката, на десет метра над нея?“

Отива при прозореца, изтрива влагата отвътре и надниква през полупрозрачното стъкло.

Първото, което вижда, е единична жълта светлинка на речния бряг долу.

Второто, което вижда, е нещо голямо, черно и лъскаво, което се е лепнало за стената на чайната; прилича на дървесен ствол, омазан с катран, но в същото време се движи, разгъва се и сякаш пълзи по стената.

А третото, което вижда, е точно пред нея — нещо като дълъг тънък черен пръст се вдига от другата страна на прозореца, тъмният нокът в края му се приближава и потропва деликатно по стъклото.

— Ка-кво… — заеква Магя.

После се чува трясък, от тавана валят мазилка и трески, а безценната влажна топлина на Чайна Восковени изчезва в черното зимно небе, излита като балон през отвора, където допреди миг е имало покрив и горна част от стена.

Магя мига срещу вятъра. Повечето клиенти само зяпат сащисано, но някои започват да пищят. Долната половина на западната стена също се срива, полита към замръзналата река и повлича галерията с все Магя Восковени.

Докато пада, Магя вижда, че същата съдба е сполетяла и много от клиентите. „Ще се размажем на леда — мисли си трескаво Магя, — ще се разтечем като сурови яйца.“ Ала в безкрайните секунди, докато се премята във въздуха, Магя вижда, че ледът всъщност не е там — под нея са само жълтата светлина, маса от гърчещи се пипала и една разкривена, пълна със зъби паст, която се отваря в очакване.



— Казах, че искам всички налични войници да помогнат на пожарните бригади! — крещи Малагеш на долния етаж. — Гледай да подчертаеш това възможно най-дебело в телеграмата! И обясни на ефрейтора, че ако доловя в действията му дори сянка от неохота по този въпрос, последствията ще са жестоки!

Шара примижава в кабинета си. Малагеш е превзела всички кабинети на долния етаж, разпраща една след друга телеграми по всички телеграфи в посолството, сложила е постове на всички входове. При други обстоятелства би ръководила операцията от собствения си щаб, но посолството се е оказало много по-близо.

— Свържете се с генерал Ноор от форт Сагреша — крещи Малагеш. — Редно е да бъде уведомен за това, кажете му и че се нуждаем от подкрепления, всичко, което може да ни отдели. Уведомете ме веднага щом получите отговор, дори изрично да съм казала да не ме прекъсвате!

Шара разтрива слепоочията си и мърмори:

— Морето да ми е на помощ! Тази жена не може ли да говори, без да вика?

Няма нищо против, че Малагеш е поела командването в този критичен момент — а и случилото се е в нейната юрисдикция, — което дава възможност на Шара да остане настрана. Ала тайничко ѝ се иска Малагеш и хората ѝ да се разкарат от посолството.

Зигруд седи в ъгъла на кабинета и точи черния си нож. Стържещият звук сякаш става все по-силен, буквално ехти в главата ѝ.

— Точно сега ли трябва да го правиш? — пита тя.

Зигруд намалява натиска на острието върху точилото.

— Май не си в настроение.

— Едва не изгорях!

Той вдига рамене и плюе върху ножа.

— Не ти е за пръв път.

— Да, но този път подпалихме и унищожихме стотици години безценна история! — изсъсква тя, понеже не смее да го изкрещи.

— Е, и?

— Е, и… това е най-големият провал в професионалната ми кариера! А аз не обичам провалите. Не съм свикнала да се провалям.

Стърженето на острието в точилото се забавя още.

— Вярно е, че за пръв път правим такава грешка.

— Де да беше една! Откакто сме стъпили в Баликов, правим само грешки! — Надига чашата си с чай, както моряк надига бутилка с уиски.

— Е, от друга страна е добре да приключиш с грешките си наведнъж.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза