Град на стълби

— Никак. Предпочитам да не събуждам подозрения.

— Но какво ще кажем на хората, когато започнат да се оплакват от… от качеството на чая?

— Ще кажем, че сме били принудени да сменим сорта и че затова ароматът е друг. Не знам, някакво сейпурско търговско изискване. На това ще повярват. Ще им обещаем скоро да оправим нещата.

Двойка на бара — мъж на средна възраст, прегърнал много натруфена и много пищна млада жена — маха да привлече вниманието на сервитьора. „По времето на баба ми — мисли си Магя — тези двамата биха ги бичували на площада. Как се променят нещата…“

— Върви — казва тя. — Дай им нещо да си напълнят устата, та да млъкнат.

Магя, която винаги е нащрек за неприятности, съзира нещо в галерията — пламъчето на една от лампите е започнало да трепти.

Изсумтява, качва се по стълбите и вижда, че е сгрешила — не пламъчето трепти, а цялата лампа подскача на веригата си, мята се като риба, захапала въдица.

— Какво, да му се… — Проследява с поглед веригата до гредата, за която е закачена.

Гледа изумена как гредата се изгърбва нагоре, сякаш на покрива има нещо, което я дърпа. Мазилката по тавана се напуква и пукнатините пълзят като в лед под непосилна тежест.

Първата ѝ мисъл е да погледне към прозорците, но прозорците са замъглени заради кондензацията… Ала и този път се оказва, че греши — нещо е избърсало отчасти конденза от външната страна на западните прозорци.

„Но какво? — пита се Магя. — Нали сме на реката, на десет метра над нея?“

Отива при прозореца, изтрива влагата отвътре и надниква през полупрозрачното стъкло.

Първото, което вижда, е единична жълта светлинка на речния бряг долу.

Второто, което вижда, е нещо голямо, черно и лъскаво, което се е лепнало за стената на чайната; прилича на дървесен ствол, омазан с катран, но в същото време се движи, разгъва се и сякаш пълзи по стената.

А третото, което вижда, е точно пред нея — нещо като дълъг тънък черен пръст се вдига от другата страна на прозореца, тъмният нокът в края му се приближава и потропва деликатно по стъклото.

— Ка-кво… — заеква Магя.

После се чува трясък, от тавана валят мазилка и трески, а безценната влажна топлина на Чайна Восковени изчезва в черното зимно небе, излита като балон през отвора, където допреди миг е имало покрив и горна част от стена.

Магя мига срещу вятъра. Повечето клиенти само зяпат сащисано, но някои започват да пищят. Долната половина на западната стена също се срива, полита към замръзналата река и повлича галерията с все Магя Восковени.

Докато пада, Магя вижда, че същата съдба е сполетяла и много от клиентите. „Ще се размажем на леда — мисли си трескаво Магя, — ще се разтечем като сурови яйца.“ Ала в безкрайните секунди, докато се премята във въздуха, Магя вижда, че ледът всъщност не е там — под нея са само жълтата светлина, маса от гърчещи се пипала и една разкривена, пълна със зъби паст, която се отваря в очакване.

— Казах, че искам всички налични войници да помогнат на пожарните бригади! — крещи Малагеш на долния етаж. — Гледай да подчертаеш това възможно най-дебело в телеграмата! И обясни на ефрейтора, че ако доловя в действията му дори сянка от неохота по този въпрос, последствията ще са жестоки!

Шара примижава в кабинета си. Малагеш е превзела всички кабинети на долния етаж, разпраща една след друга телеграми по всички телеграфи в посолството, сложила е постове на всички входове. При други обстоятелства би ръководила операцията от собствения си щаб, но посолството се е оказало много по-близо.

— Свържете се с генерал Ноор от форт Сагреша — крещи Малагеш. — Редно е да бъде уведомен за това, кажете му и че се нуждаем от подкрепления, всичко, което може да ни отдели. Уведомете ме веднага щом получите отговор, дори изрично да съм казала да не ме прекъсвате!

Шара разтрива слепоочията си и мърмори:

— Морето да ми е на помощ! Тази жена не може ли да говори, без да вика?

Няма нищо против, че Малагеш е поела командването в този критичен момент — а и случилото се е в нейната юрисдикция, — което дава възможност на Шара да остане настрана. Ала тайничко ѝ се иска Малагеш и хората ѝ да се разкарат от посолството.

Зигруд седи в ъгъла на кабинета и точи черния си нож. Стържещият звук сякаш става все по-силен, буквално ехти в главата ѝ.

— Точно сега ли трябва да го правиш? — пита тя.

Зигруд намалява натиска на острието върху точилото.

— Май не си в настроение.

— Едва не изгорях!

Той вдига рамене и плюе върху ножа.

— Не ти е за пръв път.

— Да, но този път подпалихме и унищожихме стотици години безценна история! — изсъсква тя, понеже не смее да го изкрещи.

— Е, и?

— Е, и… това е най-големият провал в професионалната ми кариера! А аз не обичам провалите. Не съм свикнала да се провалям.

Стърженето на острието в точилото се забавя още.

— Вярно е, че за пръв път правим такава грешка.

— Де да беше една! Откакто сме стъпили в Баликов, правим само грешки! — Надига чашата си с чай, както моряк надига бутилка с уиски.

— Е, от друга страна е добре да приключиш с грешките си наведнъж.