Град на стълби

— Да — казва Несрев. — Станало е преди да ни уведомят. Цяло чудо е… — Капитанът млъква стреснато, но Шара му махва да продължи. — Имаме късмет, че не е атакувало моста. Да се надяваме, че мостът е прекалено голяма хапка за това нещо, каквото и да е то. Следващият мост е чак на четири мили оттук.

— Колко са жертвите? — пита Малагеш.

— Засега знаем за двайсет и седем загинали или в неизвестност — отговаря Несрев. — Грабнати от бреговете на реката, всмукани през леда или измъкнати от къщите им.

— Да му се не види — мърмори Шара. — Какво… какво знаете за това чудо?

Несрев се колебае, после бавно казва:

— Описват го… като морско чудовище с много ръце.

Кратко мълчание, докато Шара осмисля казаното; Несрев и офицерите му я наблюдават, чакат да видят реакцията ѝ.

— Нещо като дракон? — пита тя накрая.

Несрев видимо е облекчен, че посланикът приема думите му сериозно.

— Не, по-скоро като… като морско животно, но исполинско.

Шара кимва замислено. „Многоръко морско създание. Това значително стеснява възможностите…“

— Имате ли представа какво може да е това нещо? — пита Несрев.

Част от една полуразрушена сграда се откъсва от основата си и пада в реката.

— Имам няколко идеи — казва тя. — Но… Хм. Да речем, че според мен става въпрос за нарушение на СР.

За пръв път опитният капитан Несрев изглежда искрено шокиран.

— Казвате, че това нещо е Божествено?

— Най-вероятно. Не всичко Божествено е било добро и ползотворно.

— И какво ще направите? — пита един от лейтенантите на Несрев. — Ще му напишете глоба?

Зигруд изсумтява.

Шара се надига.

— Виждаш ли го?

— Виждам… — той накланя глава и примижава — нещо.

Всички надникват над парапета. На стотина метра южно от тях бледа жълтеникава светлина се плъзга под дебелия лед към източния бряг.

— Микхаил и Орност са там — казва с тревога Несрев. — Точно зад стената на брега.

Жълтата светлинка спира. После над реката долита звук от хрущене и пукане. Шара гледа с изумление как върху леда се появява широка окръжност, сякаш нещо под водата внимателно изрязва кръг.

— Виктор — обръща се Несрев към един от лейтенантите си, — иди там и кажи на онези двамата да се махат, веднага.

Офицерът хуква.

Леденият кръг бавно потъва. „Доста сръчно създание“ — мисли си Шара. Жълтата светлина се придвижва бавно към центъра на дупката. Несрев избухва в дълга серия от цветисти псувни. Нещо много малко и тънко се подава от дупката в леда и прави предпазлив кръг, сякаш души въздуха. След това множество тънки неща — пипала? — се появяват по краищата на отвора.

Жълтата светлина потъва. „Готви се — осъзнава Шара, — готви се за скок…“

А после то изскача от дупката, парчета лед литват като снаряди; движението е толкова стремително и мощно, че водни пръски стигат чак до тях, на моста, въпреки разстоянието.

Несрев и офицерите му започват да крещят; Малагеш затиска устата си с длан; Шара и Зигруд, свикнали с подобни ужасии, само гледат безмълвно.

Не е точно медуза, не е точно сепия, нито гигантска скарида, а десетметрова комбинация от трите — полупрозрачно същество с дълъг гръб с черна коруба и нещо като глава, почти изцяло скрита от грозд размятани пипала, достатъчно дълги да стигнат до брега на реката, вдигнати за удар като копията на рота пиконосци.

Две фигурки се раздвижват на брега и хукват с писъци. Едната е твърде бавна, очевидно — пипало се стрелва към нея, удря я като камшик и фигурката се завърта около себе си.

— Боговете да не дават, не! — шепне Несрев.

Ала друг офицер дотичва със запалена факла и я хвърля към атакуващите пипала. Създанието реагира с кратко колебание, точно колкото офицерите да се отдалечат на безопасно разстояние.

Съществото изпълзява нагоре по брега и надава след тях крясък, който странно напомня на птичи. Пипалата му претърсват брега на реката, увиват се около камъни и ги мятат по изтеглящите се офицери. Нито един не ги уцелва, повечето се стоварват върху покрива и стените на една малка къща. Съществото надава още два пъти птичия си крясък, преди да се хлъзне назад към отвора в леда и да потъне.

— Богове — възкликва Несрев. — Богове! Какво е това нещо?

Шара кимва, доволна, че се е оказала права в догадката си.

— Мисля, че знам какво е. — Забърсва с шала си стъклата на очилата. „Онзи, който дебне в тъмни места — спомня си Шара, — повлича недостойните и ги поглъща…“ — Според мен, капитан Несрев, ние току-що видяхме с очите си пословичния Урав.

Кратко мълчание.

— Урав?! — пита един офицер. — Урав Наказващия?

Несрев му махва трескаво, посяга му почти, сякаш да каже: „А бе ти даваш ли си сметка кой те чува?“

— Спокойно, капитане — казва Шара. — Напълно нормално е да сте чували за него. Да, Световните регулации забраняват да го признавате на глас, но… настоящата ситуация е… извънредна, да речем.

— Мислех, че Урав е герой от детска приказка — казва унило друг офицер.