Град на стълби

— Ще ти кажа накъде бия — бавно продължава Шара. — Ирина Торскени ми каза, че е преписала стотина страници от списъка, преди Реставраторите да открият в преписите ѝ нещо важно — или онова, което са търсили от самото начало, или нещо друго, което са сметнали за полезно.

— И?

— И… Знаем, че са проявили интерес към последните няколко страници. След като са открили търсеното — или онова, което са сметнали за полезно, — са ѝ казали да не преписва повече. Според Ирина това се е случило през месеца на Тува. Значи трябва само да проверим кои части от списъка е проучвал Пангуи в посочения период…

— … и ще разберем какво са намерили Реставраторите! Разбира се! Мама му стара, това е гениално!

— Не, просто стеснява търсенето ни от игла в купа сено до игла в малко по-малка купа сено — казва Шара. — От малкото, което Ирина ми каза за списъка, излиза, че на всяка страница е имало десетки вписвания. Значи ще намалим бройката на вписванията, които да проверим, от хиляди на… колко, може би само няколкостотин.

Малагеш провесва нос.

— Няколкостотин…

— Все е някакво начало — казва Шара. — А като говорим за Ирина… — Обръща се да погледне Зигруд.

— Следим я — казва той.

— Сигурен ли си в хората, които си наел?

— Знам колко им плащаме — казва Зигруд. — Задачата е съвсем проста, така че не очаквам проблеми. Докладваха ми, че се е върнала в къщата си. Завели я дотам и я оставили, сама. Следим я.

— Гледай да не я изпуснеш. Тя е една от последните ни стабилни нишки. Трябва да държим под око и Уиклов.

— Следим го — казва бавно Зигруд и измъква ножа си от пушения свински бут.

Шара потропва с пръсти по чашата си. Има една поговорка: „Седи върху уликите си, натискай ги, докато не се пропукат под тежестта ти.“

— Ако не ядеш, докато работиш, а само пиеш чай — казва Малагеш, — съветвам те да минеш на кафе. Непосредственото ни бъдеще изглежда пълно с работа, а кафето е по-силно.

— Кафето ободрява тялото — казва Шара. — Чаят ободрява душата.

— Толкова ли е наранена душата ти?

Шара не отговаря.

— Няма ли да хапнете? — казва Питри. — Скоро ще сме омели всичко.

— Не, толкова ядене не можем да изядем — казва Малагеш.

— Мм. Не — отговаря разсеяно Шара, защото мисли за друго.

— Защо? Не сте ли гладна?

— Не е там въпросът. Оказва се — казва Шара и посяга да си налее още чай, — че вкусът на кърито твърде силно ми напомня за дома. Ако ми се прииска щипка от Галадеш, предпочитам да си я доставя с чай.

Ковчегът се побира идеално в транспортния сандък — от всяка страна остава по два пръста разстояние. „Колко ли е голям пазарът на сандъци за транспорт на ковчези? — мисли си Шара. — Много хора ли умират в чужбина?“

— Искате ли да го заковем? — пита началникът. Той и тримата му работници дори не крият нетърпението си.

— Не още — тихо отговаря тя. Докосва капака на ковчега — лакиран чам, нещо, което повечето сейпури не получават за погребенията си. — Бихте ли ми дали минутка, моля?

Той се колебае.

— Ами… Влакът за Аханаштан тръгва след един час. Ако закъснее заради нас…

— Ще трябва да платите неустойка, разбирам. Ако закъснеете заради мен, ще ви възстановя разликата, обещавам. Само минутка. Моля ви.

Началникът свива рамене, махва на хората си и Шара остава сама в уличката зад посолството.

Би трябвало да има някаква по-съществена церемония от тази, но това се случва рядко. Колегата ѝ агент в Джаврат; минният надзирател, когото привлякоха за информатор в Колкаштан; амбулантният търговец от Юкоштан, който чукаше от врата на врата, продаваше фотоапарати и правеше снимки на обитателите уж като част от занаята си… Нито един от тях не е могла да изпрати подобаващо. Те все още бродят в ума ѝ, както са бродили и в живота.

„Ако можех да си ида у дома заедно с теб — казва тя на ковчега, — за да те изпратя както трябва, щях да го направя.“

Спомня си първата им среща в Аханаштан и колко се беше зарадвала, че той е същият мъничък спретнат мъж с блясък в очите, какъвто си го бе представяла… Бързо го бе впечатлила с познанията си, още в първия ден от обучението. „Кой университет сте завършили? — беше я попитал. — Извинете, но не съм запознат с публикациите ви.“ А когато Шара му каза, че не е публикувала нищо и че никога няма да публикува нищо, че занаятът ѝ е твърде далеч от академичната общност, той млъкна замислено, а после каза:

— Извинете, но трябва да попитам… Вие сте, хм, Ашара Комейд, да? Имам чувството, че никой не иска да говори по този въпрос, но… наистина сте вие, нали?

Шара се усмихна леко и кимна неохотно.

— Гонеш и Ашадра… те са вашите родители?

Тя застина, но кимна отново.

Той се замисли за кратко.

— Аз ги познавах, между другото. Съвсем бегло. Отдавна, още по времето на реформите. Знаехте ли това?

Шара отвърна с едва доловим глас:

— Да.