Читаем Град на стълби полностью

Шара се ощипва силно по ръката. Тъпата болка не успява да разчупи леда, обвил мозъка ѝ с пукаща кора.

„Не ми остава друго освен…“

— Трябва ми нож — казва тя.

— Какво? — казва Питри.

— Нож. Много остър нож.

— Ъъ… — Той я гледа уплашено.

— И голям тиган.

Малагеш кривва глава.

— Какво?

— Също две глави лук, магданоз, сол, пипер, черен и червен, и около килограм и половина козе месо.

Зигруд изпъшква и захлупва лице в шепи. Шара тръгва към сградата на посолството, без да погледне към секретаря си.

— Хайде — казва и им махва да я последват.

— Какво? — пита Малагеш. — Какво става, мамка му?

Зигруд измърморва нещо под нос, но накрая все пак обяснява с неохота:

— Когато е много ядосана, готви.

Шара спира и посочва Зигруд, без да се обръща.

— Още ли си във връзка с информаторите си?

— Разбира се — казва Зигруд.

— Искам да проследят Торскени и Уиклов. И да докладват на всеки час.

— Не искаш ли аз да го направя? — пита Зигруд.

— Ти ми трябваш тук — казва Шара. Тръгва по коридорите на посолството. — Време е да анализираме някои неща.

— Какви неща? — пита Малагеш.

— Мъртви неща — казва Шара. — Неща, които би трябвало да са мъртви.



Колко ли е приятно да си нож, винаги готов да поемеш пътя на най-слабото съпротивление, винаги насочващ се към слабите места, да потъваш в кожа и жили като стръкче трева, понесено от речното течение. Ножът се плъзга леко и оставя купчинки от парченца портокалова кора, лимонова кора, пъпешова кора, някои малки и безформени, други на дълги спирали. Впива се бавно в месото, разделя кръвоносни съдове и мускули, сухожилия и мазнини, раздробява козешкия котлет, докато той не загуби всяка прилика с част от живо същество.

„Трябват ти само остър нож и хубав тиган — мисли си Шара. — С тези простички инструменти човек може да създаде всичко.“

Драсва клечка кибрит и я приближава към газовия котлон. Лумват пламъци и облизват тигана. Тя слага в съда малко олио и взема едната глава лук.

— Първоначално са били шест — тихо казва Шара. Светлината от газовия котлон танцува по лицето ѝ. — Или поне шест са оповестили присъствието си. Олвос, светлоноската. Колкан, съдията. Воортя, дамата воин. Аханас, сеячката. Юков, шегобиецът, пастирът на скорците. И Таалхаврас, строителят.

Малагеш свива дясната си ръка в юмрук и кокалчетата ѝ изпукват хорово.

— Това го знам. Всички го знаят.

— Знаеш част от него — казва Шара. Стои пред редицата готварски печки в просторната кухня на посолството, която е обслужвала многобройни приеми и социални събития преди Труни да превърне посолството в нежелан домакин. Малагеш и Зигруд седят на слугинската маса и бълват дим — Малагеш с пуретата си, Зигруд с лулата си. Питри тича напред-назад между печката и килера, носи още зеленчуци, подправки, осолено месо. — Има още много, което не се преподава в училище. Световните регулации налагат пълно мълчание по тези теми на Континента, но и в Сейпур има достатъчно ограничения по въпроса. На историците е позволено да публикуват само определени свои открития, останалите се завеждат в архива и потъват в забвение. Особено когато засягат Древните, Небесните, Божествата. И шестте са се появили на Континента — никой не знае точно кога, — и шестте са създали своите сфери на влияние тук, и шестте са се сражавали помежду си като котки и кучета в продължение най-малко на петстотин години, ако оценката ни е правилна.

— Не знаех, че са се сражавали помежду си — казва Малагеш. — Мислех, че са били съюзници.

Ножът се плъзва по външната люспа на глава лук. Шара захваща люспата с ножа, обелва я и я захвърля настрана.

— Накрая се съюзили, така е. Но в началото се сражавали ожесточено — за територии, последователи, за каквото се сетиш. Но по някое време в началото на осми век решили да сложат край на надпреварата и да се съюзят. Малко след това решили, че е време да разширят влиянието си. Да го разширят бързо. Това сложило началото на Златната ера тук и на сейпурското робство. За което ние знаем много, разбира се, макар че бихме предпочели да е друго. — Вади дъска за рязане, пробва еластичността ѝ и я плясва върху плота. — Представете си Континента като торта, защото е приблизително кръгъл по форма, разделен на шест парчета. И там, в центъра, главата на колелото…

— Баликов — казва Зигруд. Думата излиза от устата му в кълбо дим.

— Да — казва Шара. Срязва лука на две, удря едната му половина върху дъската за рязане и я стисва толкова силно, че по пръстите ѝ се стича сок. Ножът хвръква в бързо темпо и стакатов щрих, зеленчукът се превръща в купчинка бели парченца. — Престолът на света. Град хем ничий, хем на всички, основан, когато Божествата решили да се обединят. В крайна сметка всяко Божество си имало свой град — Колкаштан за Колкан, Таалваштан за Таалхаврас, Аханаштан за Аханас, Юкоштан за Юков и Воортяштан за Воортя. Баликов бил замислен като общ град.

— Изброихте само пет Божества — обажда се Питри иззад малка планина от целина.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза