Град на стълби

Празен кабинет.

Сяда на стола си и чака.

След двайсетина минути Виня Комейд влиза в кабинета, понесла куп документи и облечена в „бойната си броня“, както обича да се шегува — яркочервена и изключително скъпа рокля, която е едновременно много хубава и много стряскаща. Тази рокля открай време притежава странното качество да поставя Виня в центъра на вниманието. Когато видяла роклята в един магазин, Виня си купила пет бройки, после уредила всички останали да бъдат изтеглени от продажба. „Никога не бих допуснала друга да облече тази рокля — бе добавила, докато разказваше на Шара за покупката си. — Тази рокля е твърде опасна.“

— Важна среща? — пита Шара.

Леля Виня вдига поглед и смръщва вежди.

— Не — казва с известно раздразнение, — но присъстваха важни хора. Защо се обаждаш по спешната линия? Ако си открила нещо, изпрати го по нормалните канали.

— Имаме шестнайсет жертви — казва Шара. — Континентали. Загинаха при нападение срещу местна политическа фигура, градски старейшина. Самият той оцеля.

Виня прави пауза. Поглежда документа, който държи — работа, която очевидно не търпи отлагане, — въздъхва и го оставя настрани. Сяда пред своя прозорец и пита:

— Как?

— Нападението беше извършено по време на светско събитие, на което присъствах и аз.

Виня присвива очи.

— Аха. Ти и… как му беше името…

— Зигруд.

— Да. Колко са жертвите?

— Шестнайсет.

— Е, значи се движи с нормалното си темпо. Всички проклети морета да са ми на помощ, Шара, нямам… нямам представа защо упорито държиш такъв човек при себе си! Постоянно имаме проблеми с дрейлингите! Те са пирати, скъпа!

— Невинаги са били пирати. Не и докато кралят им е бил жив.

— А, да, мъртвият им крал, за когото така обичат да пеят… Той и малкият им изгубен принц, който един ден ще доплава при тях. Предполагам, че не спират да пеят и докато опожаряват половината крайбрежие на Континента! Така де, скъпа, трябва да признаеш, че тези хора са диваци!

— Според мен Зигруд е доказал многократно колко е полезен, снощи и много пъти преди това.

— Разузнавателната дейност има за задача да избягва кръвопролитието, а не да го генерира с литри!

— Да, но разузнавателната дейност е податлива на околната среда не по-малко от всяка друга дейност — казва Шара. — Ние работим в условия на променливи, които често не подлежат на контрола ни.

— Мразя, когато ме цитираш — казва Виня. — Добре. И какво? Някакви негодяи се опитали да гръмнат градски големец или какъвто е там. Това не е новина. За теб пък направо си е един вид ежедневие. Не разбирам защо ме търсиш.

— Защото съм убедена — казва Шара, — че има някаква връзка с Пангуи.

Виня замръзва. Извръща поглед, после бавно поглежда пак към стъклото.

— Какво?!

— Подозирам — казва Шара, — че смъртта на Пангуи вероятно е свързана с дейността на местно реакционерско движение, което цели да отхвърли сейпурското влияние и да върне Континента — или поне Баликов — към предишното му величие.

Виня мълчи. После казва:

— И как стигна до този извод?

— Следили са го — казва Шара. — И подозирам, че са го следили агенти на същото това реакционерско движение.

— Подозираш?

— Да кажем, че го смятам за много вероятно. И по-точно, макар че все още не мога да го потвърдя, мисля, че смъртта му вероятно е настъпила като резултат от дейността му тук, за която реакционерите са научили. Истинската му дейност, а не мисията за културно разбирателство, която е била огласена.

Виня въздъхва и разтрива врата си отстрани.

— А. Така значи.

Шара кимва.

— Така.

— Разбрала си за тази малка… историческа експедиция.

— Значи наистина си знаела за Склада?

— Естествено, че знам за Склада! — тросва се Виня. — Нали затова Пангуи отиде там!

— И си подписала?

Виня завърта очи.

— О. Ти всъщност си го планирала — поправя се в движение Шара.

— Разбира се, че аз го планирах, скъпа. Но идеята си беше на Ефрем. Просто неговата идея и моите интереси съвпаднаха.

— И каква беше тази идея?

— Е, понеже си експерт по Божественото, вероятно знаеш всичко за това… Или би знаела, ако Ефрем беше получил разрешение да го публикува. Идеята му не беше… ако трябва да употребим съвременния жаргон… одобрена. И все още си остава една крайно опасна идея.

— И каква беше идеята?

— Тук не говорим много за Божествата. Както знаеш, бихме предпочели тези неща да си останат мъртви… но когато все пак говорим, ние, както и на самия Континент, приемаме, че е ставало въпрос за отношения на стриктна субординация. Тоест Божествата са били на върха на веригата и са казвали на континенталите, а и на целия свят, какво да правят. И всички са се подчинявали. Самата реалност се е подчинявала.

— И?