Градина на желанията

Ненадейно Клеър се изнерви. У нея се пробуди ня-когашната омраза към Сидни. Разговаряше толкова непринудено с Тейлър, сякаш бе съвсем естествено да се сближи с някого, макар да знаеше колко крехки са подобни връзки.

—    Вие двете бяхте ли близки като деца? - обади се Тейлър.

—    Не - отговори Сидни, изпреварвайки сестра си.

Клеър напълни със супа купичките и ги постави

на масата заедно с чинията със сандвичи.

—    Да ви е сладко - измънка и отиде в градината. Тейлър, Сидни и Бей я проследиха с поглед.

След около час тя вече беше изкопала дупка до оградата и събираше ябълките, нападали около дървото. Беше задушно, въздухът, гъст като захарен сироп, бе предвестник на поредното жарко лято.

—    Престани! - скара се тя на дървото, което я замерваше с ябълки, за да я изкара от кожата й. - Колкото и да хвърлиш, ще ги заровя. А знаеш, че нови ще има чак след седмица.

То пусна на главата й една ябълчица.

Клеър вдигна очи към клоните, които леко потрепваха, въпреки че нямаше вятър.

—    Казах ти да престанеш!

—    Това ли е тайната ви?

Тя стреснато се обърна — Тейлър стоеше наблизо. Откога бе тук? Не беше чула стъпките му. Дървото я беше ядосало. Проклетото дърво.

—    Моята тайна ли? - наежи се тя.

—    Да, за градината. Говорите на растенията.

—    О! - Клеър му обърна гръб, наведе се и вдигна още няколко ябълки. - Да, имате право.

—    Вечерята беше чудесна.

—    Радвам се, че ви е харесала — промърмори тя и след като Тейлър не помръдна от мястото си, добави:

- Извинете, но имам работа.

—    Сидни ме предупреди какво ще кажете. Въпреки това ме посъветва да дойда при вас.

—    Самоувереността й е симпатична, но според мен в момента тя търси приятел - каза Клеър и се сепна. Откъде й хрумна да го каже? Наистина искаше да отклони вниманието на Тейлър към друга жена, но не и към

84

Сидни. Затвори очи. До този миг смяташе, че е превъзмогнала завистта.

-    А вие? Необходим ли ви е приятел? Между другото, след като вече ви гостувах и сме съседи, не може ли да си говорим на ти?

Тя го изгледа. Изглеждаше толкова спокоен, толкова самоуверен въпреки прекалено широките си джинси и риза. За секунда й се прииска да се притисне до него и да остави спокойствието му да я обгърне. Господи, какво й ставаше?

-    Все ми е едно - промърмори. - А на първия въпрос ще отговоря - не ми трябват приятели.

-    Желаеш ли нещо повече?

Клеър нямаше опит с мъжете, но разбра намека му. Знаеше какво означават алените искрици около него - онези, които се виждаха само нощем.

-    Харесвам онова, което имам - отвърна едва чуто.

-    И аз, Клеър. Красива си - добави. - Ето, казах го. Не можах да издържа.

Този човек не се боеше, че ще бъде наранен, дори сякаш го искаше. Един от двама им трябваше да запази здравия си разум.

-    Одеве казах, че съм заета, и наистина е така.

-    И аз бях искрен, като ти казах, че си красива.

Тя се приближи до дупката край стената и пусна

вътре ябълките:

-    Много дълго ще бъда заета.

Обърна се и видя, че Тейлър се усмихва.

-    Аз пък няма - подхвърли той и си тръгна.

Клеър озадачено го загледа. Опитваше ли се да й

каже нещо? Нима бе някакво предупреждение?

„Имам достатъчно време да се промъкна в живота ти.“

Пета глава

Според Сидни разкошната къща на семейство Матисън изглеждаше същата като преди години. Дори сега можеше със затворени очи да стигне до спалнята на Хънтър Джон. Навремето, когато оставаха сами, тя си фантазираше, че живеят тук заедно. Докато бяха в леглото, много често кроеше планове за бъдещето. Ала при раздялата им след завършване на гимназията Хънтър Джон й каза:

- Мислех, че разбираш как стоят нещата.

Тогава Сидни не разбираше, но сега беше наясно. Сега разбираше, че той бе единственият мъж, когото беше обичала толкова предано, с толкова надежда. Разбираше, че така или иначе щеше да напусне Баскъм, защото в крайна сметка любимият й не можа да приеме истинската й същност. Последното й беше най-разбираемо, защото самата тя не се приемаше. Изпита познатата тръпка, че върши нещо забранено, когато Клеър спря минивана пред задния вход и двете влязоха в кухнята. Не биваше да идва, но не можа да се въздържи. Може би заради предизвикателството... както бе предизвикателство да влиза в домовете на гаджетата си, докато те бяха на работа, и да краде парите от тайните скривалища, преди завинаги да напусне града. И оттук щеше да открадне нещо - спомени, които вече не й принадлежаха. Защо ли го правеше? Защото най-хубавите й години в Баскъм, най-хубавите й спомени бяха от времето, когато ходеше с най-желания младеж в града. Всички й се възхищаваха. Приемаха я като една от тях. Тя искаше тези спомени, необходими й бяха повече, отколкото на се-

86

мейство Матисън. Навярно те нямаше да забележат липсата им. Вероятно отдавна я бяха забравили.

Посрещна ги икономка, която се представи като Джоан. Беше на около четирийсет, правата й черна коса беше като колосана — прическа, подсказваща, че е непреклонна и не приема компромиси.