Градина на желанията

-    Какво има, съкровище? — полита Ема, щом съпругът й я въведе в кабинета си и затвори вратата. Обзавеждането на просторното помещение бе нейно дело — стените, боядисани в елегантен шоколадово-кре-мав цвят, бяха окичени с рамкирани фотографии на Хънтър Джон от славните му години като капитан на гимназиалния футболен отбор, грижливо подбраните растения в саксии разведряваха обстановката, а най-много се набиваше на очи грамадното дъбово бюро с плот, облицован с кожа. Ема се облегна на него, заемайки доста предизвикателна поза. Избрала го беше най-вече защото й беше като меко легло, когато изненадваше мъжа си със секс набързо. Помисли си, че и тази вечер той иска същото. Оказа се, че майка й отново има право. Хънтър Джон бе видял съпругата си редом със Сидни и беше разбрал, че не е сгрешил в избора си.

Само че той не пристъпи към нея — облягаше се на вратата, лицето му беше като буреносен облак.

-    Направи го нарочно - процеди. - Унизи я на-рочно.

Ема се почувства така, сякаш й бяха поднесли подарък по случай рождения ден — нещо, което бе искала от дълго време, само че в кутията бе открила обикновен камък или счупено огледало.

-    Откога толкова държиш на нея? - попита с половин уста.

-    Държа на мнението на приятелите ни. Защо я доведе у дома, да му се не види?

94

—    Шшт, скъпи, успокой се, всичко е наред. Между другото, нямам пръст в тази история, честна дума. — Тя се приближи до него, пресегна се, приглади реверите му, после плъзна ръка между бедрата му.

Хънтър Джон я хвана за китката:

—    Ема, гостите са отвън!

—    Тогава да побързаме.

—    Не! — Отказваше й за пръв път през десетте години, откакто бяха женени. - Не и сега!

***

Клеър беше като на тръни — най-омразното й усещане. Чувстваше се безпомощна, когато не знаеше какво да прави. Наблюдаваше как едновремешните приятели на сестра й се скупчиха около нея, но не смееше да се намеси. Нямаше представа как ще реагира Сидни — може би искаше помощ, а може би щеше да се разгневи, че Клеър я разделя с приятелите, с които се среща за пръв път след десет години.

След няколко минути сестра й тръгна към кухнята и тя я последва. Щом останаха сами, Сидни тръсна на плота празните подноси и възкликна:

—    Защо не ми каза, че семейство Матисън са Хънтър Джон и Ема Кларк?

Клеър взе подносите, постави ги върху своите и ги отмести:

—    И през ум не ми мина, че ще се объркаш. Ти какво си помисли?

—    Че са родителите на Хънтър Джон! Как да предположа, че той се е оженил за Ема?

—    След като ти скъса с него, те станаха гаджета. — Клеър се стараеше да говори спокойно, макар че сто-

махът й се свиваше, а някакво вътрешно гласче упорито й нашепваше: „Нещата вървят на лошо. Нещо се обърка. Нещата вървят на лошо.“

-    Откъде да знам? Може би си забравила, че заминах, а? - сопна се Сидни. - И още нещо - не скъсах с него. Той ме заряза. Защо мислиш, че заминах?

Клеър се поколеба:

-    Смятах, че замина заради мен. Че ми се обиди, задето ти пречех да научиш нашите тайни и те накарах да намразиш принадлежността си към фамилията Уейвърли...

-    Грешиш! Не ти, а всички в града ме накараха да се срамувам от произхода си — нетърпеливо я прекъсна Сидни и поклати глава, сякаш бе разочарована от сестра си. — Но ако ще ти е за утеха, сега си тръгвам заради теб.

-    Чакай, Сидни, моля те.

-    Беше постановка, нима не разбра? Ема Кларк се постара да ме представи като... като слугиня пред Хънтър Джон и бившите ми съученички - шикозни дами със скъпи тоалети и силиконови цици. Как е разбрала, че се върнах? Защо си й казала?

-    Не съм й казала.

-    Да, бе. Тогава откъде е научила?

-    Може би Елиза Бофорт я е информирала - въздъхна Клеър. - Баба й бе сред дамите на обяда на ботаническото дружество.

Сидни се втренчи в нея. в големите й очи блестяха сълзи. Клеър с изненада си помисли, че за пръв път вижда сестра си да плаче. И двете бяха търпеливи деца. Стоически понасяха поведението на майка си, и двете не заплакаха, когато тя ги изостави. Едва сега Клеър започваше да подозира

96

какво е таила в сърцето си Сидни през изминалите години.

-    Защо допусна да бъда унизена? Защо? Не ти ли се стори необичайно, че Ема иска да й организираш празненство, целящо да покаже разкоша, с който е обградена, макар това да е всеизвестен факт?

-    Не го устрои тя, а майка й. Ема няма нищо общо, дори не разговарях с нея. Нищо чудно да е случайно, скъпа, и да не означава онова, което подозираш.