Градина на желанията

-    Как е възможно тъкмо ти да го кажеш? За хората от семейство Уейвърли всичко е от значение! И не те ли е срам да ги защитаваш? Нима ти е все едно какво мислят всички за нас? Не съм забравила как, когато бяхме момиченца, никой не искаше да дружи с теб, а момчетата не ти обръщаха внимание. Мисля, че именно затова си избрала тази професия... - Сидни посочи подносите с храна върху плотовете. - Не ти трябваше друго, освен къщата и компанията на баба. Аз обаче исках повече. Исках да бъда приета в обществото на тези, които виждаш отвън. С цялото си сърце се стремях към този живот. Бях съкрушена, когато Хънтър Джон ме за-ряза, обаче ти дори не забеляза. Тази вечер отново бях дълбоко наранена. Нима съм ти толкова безразлична?

Клеър явно не знаеше какво да отговори и Сидни се вбеси още повече. Врътна се и взе чантата си, която беше оставила до вратата. Извади листче от бележник и се приближи до телефона, монтиран на стената до големия килер.

-    Какво ще правиш? - промърмори Клеър. Сестра й демонстративно й обърна гръб и набра номера, написан на листчето. — Моля те, не си тръгвай.

7. Градина на желанията

— Тейлър? - каза Сидни в слушалката. — Обажда се Сидни Уейвърли. Закъсах на едно място, можеш ли да ме вземеш с колата? — Замълча за миг и добави: - Уилоу Спрингс Роуд, в източния район. Номер трийсет и две, голяма къща в готически стил. Чакай ме пред задния вход. Много благодаря.

Тя си свали престилката, хвърли я на пода, грабна си чантата и излезе.

Клеър безпомощно я проследи с поглед. Стомахът й се беше свил на топка, повдигаше й се. Наведе се и подпря длани на коленете си. Не можеше, не искаше да загуби сестра си, появила се така внезапно след толкова години доброволно изгнание. Не искаше отново да е причина за бягството й.

Последните десет години не бяха единствената тайна около Сидни. Едва сега Клеър си даваше сметка, че не е познавала сестра си и когато бяха деца. Не бе разбрала, че за нея Хънтър Джон е единствен и неповторим. Нито колко дълбока е била душевната й рана. Ала за разлика от нея гостите на пищното тържество знаеха истината. И със садистична жестокост бяха устроили клопка на бившата си „приятелка“. От самото начало Клеър усещаше, че нещо не е наред. Сидни имаше право. Всичко бе подчинено на определена цел, а тя бе пренебрегнала предупредителните сигнали.

Въздъхна тежко, после решително изпъна рамене. Нямаше да остави сестра си да страда.

Приближи се до телефона и натисна бутона за повторно избиране на номера. След няколко секунди Тейлър вдигна слушалката и каза „Ало?“ Беше задъхан, явно го беше върнала от вратата.

- Тейлър?

98

-Да.

-    Обажда се Клеър Уейвърли.

Той явно се изненада, защото замълча за миг, после възкликна:

—    Клеър! Странно, преди малко ми позвъни сестра ти. Стори ми се, че е разтревожена.

—    Да, имаш право. Заедно сме на работа. Виж, ще те помоля за нещо.

—    Имаш го — отвърна той.

-    Преди да вземеш Сидни, прескочи до нас. Искам нещо и от къщата, и от градината. Ще ти кажа къде са скрити ключовете.

След около четирийсет минути на задната врата се почука. Клеър отвори. Тейлър стоеше на прага, нарамил две кашончета с цветя и продукти, взети от къщата.

—    Къде да ги оставя? — попита.

-    На плота до умивалника - отвърна тя и погледна през отворената врата. Джипът на Тейлър беше паркиран на алеята за коли, фаровете не бяха изключени. Сидни беше на предната седалка и се взираше през предното стъкло.

-    Видях те да работиш у Ана, но зад кулисите е още по-зашеметяващо - отбеляза той, след като остави кашоните и се огледа.

Клеър се обърна. Докато го чакаше да й донесе поръчаното, тя не остана със скръстени ръце. Написа на картончета названията на съставките и на цветята, с които беше украсен вътрешният двор, за да не обърка рецептата. В никакъв случай не биваше да допусне грешка. Домакинята бе пожелала рози, символизиращи любовта, но ако се прибавеше тъга към любовта, тя предизвикваше скръб. Бе пожелала в блю-

дата да има индийско орехче, за да изтъкне семейното богатство, но ако към него се добавеше чувство за вина, то пораждаше смут.

—    Благодаря, че се отзова с такава готовност — обърна се към Тейлър, надявайки се да не я попита защо й е всичко това. Обаче тревогата й беше безпочвена. Той не беше местен, не подозираше колко пагубни могат да бъдат действията й.

—    За теб - винаги.

Клеър сведе поглед и забеляза, че джинсите му са изцапани на коленете с кал от градината.

—    Извинявай за панталона — промълви. - Ще ти дам пари за нов.

—    Скъпа, аз съм художник. Всичките ми дрехи изглеждат така. — Тейлър се усмихна — толкова топло, толкова сърдечно. Усмивката му я остави без дъх. -Искаш ли още нещо?

—    Не - мантинално отвърна тя, после се поправи:

— Всъщност да. Помоли Сидни да остане поне тази нощ. Искам да свърша нещо.

—    Скарахте ли се?

—    Нещо такова.

Той отново се усмихна:

—    Ще се постарая.

***

Клеър се прибра у дома, когато Сидни и Бей вече си бяха легнали. Очевидно сестра й бе помолила Тейлър на път за вкъщи да вземат малката, която бяха оставили при Иванел.