Градина на желанията

-    Ами тези тук? — продължи да разпитва Сидни, като надзърташе в други пликове. - Боровинки? Ос-трица?

Сестра й прибра последните покупки и затвори задните врати на минивана.

-    Ще приготвя нещичко за Тейлър - отвърна ла-конично.

-    Сериозно? Мислех, че не искаш и да чуеш за него.

-    Така е. Тези блюда са по-особени.

-    Любовен еликсир ли?

-    Любовният еликсир не съществува.

-    Нали не си намислила да го отровиш?

-    Не, разбира се. Но цветята в нашата градина...

- Клеър помълча, после добави: - Да речем, че ще взема мерки той да престане да се интересува от мен.

Сидни се засмя, обаче не каза нищо. Знаеше много за мъжете, само че за разлика от сестра си винаги се бе старала да привлече вниманието им, а не обрат-ното.

***

Бей се излегна на тревата, слънцето стопли лицето й. Събитията отпреди една седмица започваха да избледняват в съзнанието й, както розовото избледняваше, докато станеше почти бяло и човек не можеше да повярва, че преди време е било розово. Какъв цвят бяха очите на баща й? Колко бяха стъпалата пред входната врата на къщата им? Вече не си спомняше.

108

От самото начало знаеше, че няма да останат в Сиатъл. Не го сподели с майка си, защото й беше труд-но да го обясни, пък и самата тя не го разбираше напълно. Едно знаеше със сигурност - че мястото им не е там. А тя знаеше точното място на всичко и на всички. Понякога, след като майка й подредеше вещите на баща й, Бей тайно се промъкваше и ги преместваше там, където той ги искаше. Майка й пъхаше чорапите в чекмеджето, но Бей знаеше, че той предпочита да ги намери в дрешника при обувките си. Друг път, когато майка й правеше обратното, малката усещаше, че баща й ще се разгневи, и връщаше чорапите в чекмеджето. Само дето понякога настроенията му се сменяха толкова бързо, че тя не можеше да реагира

— тогава той крещеше на майка й и правеше с нея лоши неща. Изтощително бе непрекъснато да е нащрек и да предугажда желанията му, затова сега й бе приятно да живее в къща, където имаше правила за местоположението на всичко. Приборите за хранене винаги стояха в чекмеджето до умивалника, а спал-ното бельо — в дрешника на втория етаж.

Преди много години бе сънувала тази къща. Знаеше, че рано или късно ще се озоват тук. Ала днес беше дошла в градината, за да се помъчи да проумее какво не е наред. В съня си лежеше на тревата близо до ябълковото дърво. Днес усещаше, че тревата е мека като в съновидението й. Ароматът на билките и цветята беше същият. Само че в съня върху лицето й се отразяваха разноцветни дъги и мънички светлинки, сякаш нещо искреше над нея. Би трябвало да се разнася и нещо като плющене на хартия под напора на силен вятър, обаче се чуваше само шумоленето на листата, когато ябълковото дърво пускаше плодовете си около нея.

Едно я удари по крака. Бей отвори очи и погледна дървото. То продължи да я замеря с ябълки, все едно я подканяше да си поиграят.

Гласът на Клеър я изтръгна от унеса й. Днес майка й за пръв път бе на работа и беше поверила дъщеричката си на леля й. Сидни беше забранила на Бей да припарва в градината, но Клеър й разреши да отиде, но при условие, че няма да откъсне нито едно цвете.

Бей много се зарадва, че най-сетне ще види градината. Надяваше се, че не е сторила нещо, с което да разгневи леля си.

-    Тук съм! - провикна се и се изправи. - Не съм откъснала нито едно цвете.

Клеър стоеше до портичката в другия край на градината. Държеше огнеупорен съд, покрит с алуминиево фолио.

-    Ще занеса това на Тейлър — извика. — Ела с мен.

Бей затича по пътечката, покрита с чакъл. Радваше се, че отново ще види Тейлър. С майка й му бяха гостували и той позволи да рисува на листа хартия, прикрепен към статива, после закачи на хладилника картината й.

Клеър затвори и заключи градинската портичка, после двете заобиколиха къщата и влязоха в двора на Тейлър. Бей вървеше близо до леля си. Харесваше миризмата, която се излъчваше от нея, струваше й се някак успокояваща — миризма на сапун за пране и градински билки.

-    Лельо Клеър, защо дървото ме замеря с ябълки?

-    Иска да изядеш една.

-    Не обичам ябълки.

-    То знае.

110

—    Защо ги заравяш?

—    Никой не бива да ги вкуси.

—    Защо?

Клеър се поколеба за миг, после отговори:

—    Който изяде ябълка от това дърво, ще види най-важното събитие в живота си. Ако е хубаво, внезапно ще проумее, че каквото и друго да прави, никога няма да постигне същото щастие. Ако е лошо, до края на живота му ще го терзае очакването да се случи някаква трагедия. Никой не бива да зърва в бъдещето.

—    Сигурно има хора, които искат да разберат какво ще стане с тях.

—    Така е. Но докато дървото е в нашия двор, ние решаваме какво да правим.

—    Искаш да кажеш, че дворът е и мой?

—    Разбира се. — Клеър се усмихна. За миг се превърна в момиченце на възрастта на племенницата си, щастливо като Бей, задето за пръв път в живота си изпитва усещане за принадлежност.

***

—    Каква приятна изненада!. - възкликна Тейлър, когато отвори вратата и ги видя.