Градина на желанията

Преди да почука, Клеър си беше казала, че трябва да се държи непринудено и дори леко дистанцирано. Щом го видя обаче, решителността й се изпари, дъхът й секна. Понякога толкова се изнервяше, че й се искаше да изпълзи от тялото си. Запита се какво ще стане, ако целуне Тейлър. Дали щеше да й помогне, или да влоши положението? Той приветливо се усмихна — явно не се беше подразнил, че бе цъфнала на прага му без предупреждение. Клеър си каза, че и

тя би реагирала по същия начин. Само че двамата с него бяха коренно различни характери.

—    Влизайте — подкани ги Тейлър.

—    Приготвих ти задушено — избърбори тя и му подаде съда, покрит с фолио.

—    Ухае апетитно. Заповядайте, влезте.

Да влязат ли? Тъкмо от това се боеше Клеър. Забеляза озадачения поглед на малката и неохотно пристъпи в коридора, за д я успокои, че всичко е наред.

Минаха през оскъдно обзаведената дневна, в единия ъгъл на която бяха струпани кашони, и влязоха в кухнята, боядисана в бяло и с остъклени шкафчета. Встрани имаше ниша, служеща за трапезария -всъщност не беше ниша, а доста голямо помещение с френски прозорци. Подът беше застлан с брезентово платнище, широкият плот беше затрупан с принадлежности за рисуване. Наблизо стояха два статива.

—    Купих къщата именно заради прекрасната светлина - обясни Тейлър и остави съда върху кухненския плот.

—    Може ли да порисувам, Тейлър? - попита Бей.

—    Разбира се, колежке. Твоят статив си е на същото място. Чакай само да сложа лист хартия.

Докато той нагласяваше статива според височината й, малката се приближи до хладилника и посочи рисунката с цветни моливи, на която беше изобразено ябълково дърво:

—    Виж, Клеър, аз я направих.

Клеър се трогна не от факта, че той е закачил рисунката на Бей на хладилника, а задето я беше оставил там.

—    Прекрасна е.

112

Щом малката ентусиазирано се захвана с новата си „творба“, Тейлър се върна при Клеър и се усмихна. Погледът й се стрелна към съда, който му беше донесла. Бе приготвила задушено пиле с острица и масло от семената на растението, наречено кученце. То разваляше магии и уроки и щеше да накара Тейлър да се отърси от вманиачаването си по нея.

-    Няма ли да хапнеш? - попита предпазливо.

-    Сега ли?

-Да.

Той сви рамене:

-    Ами добре. Защо не? Ще хапнеш ли с мен?

-    Не, благодаря, вече се нахраних.

-    Тогава ми прави компания. - Тейлър извади от шкафа прозрачна стъклена чиния и си сипа от задушеното, после с Клеър седнаха на високите столчета пред барплота. - Я кажи как се справяте двете с Бей, след като Сидни тръгна на работа? Вчера тя се отби тук да се похвали. Да знаеш, че тя,е родена за тази професия. Бих казал, че е обсебена от косата.

-    Засега се справяме - промърмори Клеър, докато го наблюдаваше как поднася към устата си първата хапка. След секунда й хрумна, че греши, като го гледа. Чувствените му устни и дори движението на адамовата му ябълка я възбуждаха. Не биваше да изпитва подобно чувство към човек, който само след секунди щеше да се отърси от зависимостта си от нея.

-    Мислила ли си да имаш деца? - подхвърли той.

-    Не - отвърна Клеър, без да откъсва поглед от него.

-    Никога ли?

Тя се насили да извърне очи и се замисли за миг, преди да отговори:

8. Градина на желанията

—    Не и преди да ме попиташ.

Тейлър посочи с вилицата чинията си:

—    Превъзходно е. Откакто се запознахме, разбрах, че преди не съм хапвал нищо толкова вкусно.

Клеър си каза, че вероятно са необходими поне няколко минути, докато магическите съставки му въздействат.

—    Остава да кажеш, че ти напомням на майка ти

- подхвърли престорено шеговито. — От теб очаквам по-голямо въображение, не обичайните банални фрази. Довърши си порцията.

—    Напротив, изобщо не приличаш на майка ми. Тя бе свободен дух и кулинарните умения не й бяха присъщи. - Клеър повдигна вежди, а Тейлър се усмихна: — Знам, че любопитството те гложди.

Тя се поколеба, ала не издържа и попита:

—    Какъв смисъл влагаш в понятието „свободен дух“?

—    Родителите ми изработваха керамични изделия. Израснах в колония на художници-хипита в Кънек-тикът. Житейската им философия беше: „Не искаш да носиш дрехи? Ходи гол. Не искаш да миеш чинии? Счупи ги, ще си направим други. Пуши трева и се чукай с мъжа на най-добрата си приятелка. Всичко е позволено.“ Само че тази философия ми беше чужда. Разбира се, и аз бях артист по рождение, но сигурността и подчиняването на определени норми означаваха за мен много повече, отколкото за родителите ми. За съжаление не съм постигнал заветния идеал.

На върха на езика й бе да му каже, че се съди прекалено строго, но предпочете да не коментира, за да не го поласкае и да подсили чувствата му, които искаше да угаси.

114

Още две хапки и чинията му вече беше празна.

Клеър го погледна изпод око:

-    Хареса ли ти? Как се чувстваш?

Тейлър се втренчи в нея и тя беше поразена от силата на плътското му желание. Беше като силен повей на есенния вятър, който така силно завихря сухите листа, че могат да те порежат. Страстта беше опасна за хората, които не са дебелокожи.