Градина на желанията

-    Питаш как се чувствам, ли? Искам да те поканя на среща.

Клеър въздъхна и наведе глава:

-    Да му се не види!

-    Всяка съботна вечер устройват концерт в двора на колежа „Ориън“. Ела с мен тази събота.

-    Не мога, ще съм заета.

-    С какво?

-    Ще ти приготвя същото задушено.

***

Изминали бяха три дни, откакто Сидни взе под наем стол в „Бяла врата“, но досега нямаше случайни клиенти, които да пожелаят тя да ги подстриже, и нито една постоянна посетителка на салона не й се беше доверила поне да измие косата й с шампоан, докато чака „своята“ стилистка да се освободи.

Положението беше отчайващо.

Тъй като нямаше какво да прави и вече беше приключила със сандвича, приготвен й от Клеър, през обедната почивка тя предложи да вземе храна за колежките си. Те бяха симпатични, добронамерени и непрекъснато я успокояваха, че нещата ще се оправят. Само че нито една не й предложи да й отстъпи

своя клиентка. Сидни знаеше, че трябва да предприеме нещо, за да докаже способностите си и да си спечели клиентела.

Докато чакаше в кафенето, тя си побъбри с младите жени, които също бяха на опашката, и им предложи да ги подстриже с намаление, ако посетят „Бяла врата“. Реакцията им не беше ентусиазирана, но за нея оставаше утехата, че е направила първата стъпка.

Върна се в салона, остави пликовете със сандвичи в стаята за отдих, после занесе чашите с кафе и капу-чино на колежките, които довършваха работата си.

В последната кабинка работеше Тери. Сидни се усмихна и остави на плота чашата с диетично капу-чино.

- Благодаря, Сидни - кимна Тери и продължи да нанася боя върху косата на клиентката си. Въпросна-та дама рязко вдигна глава - беше Ариел Кларк.

Сидни преодоля порива да й поиска обяснение за капана, който й беше устроила, прехапа език и се отдалечи, без да каже нито дума. Само така щеше да запази жалките останки от гордостта си.

Ариел Кларк обаче нямаше намерение да я остави да се изплъзне.

По-късно, когато Сидни метеше пода в другия край на салона, пищната дама се приближи до нея. Ема и майка си приличаха като две капки вода -същата светлоруса коса, същите ледени сини очи, същата самоуверена походка. Дори навремето, когато Ема и Сидни бяха приятелки, госпожа Кларк се държеше доста студено с издънката на фамилията Уейвърли. Беше учтива, но нещо в поведението й намекваше, че приемат девойката по милост, а не като една от тях.

116

Ариел се изпречи пред Сидни и я принуди да прекрати работата си.

Сидни се насили учтиво да се усмихне и така сил-но се вкопчи в дръжката на метлата, че пръстите й побеляха. Ако искаше да се задържи в „Бяла врата“, не биваше да халосва богатите клиентки, колкото и да го заслужаваха.

-    Здравейте, госпожо Кларк. Как сте? Видях ви на празненството. Съжалявам, че не си поговорихме.

-    Естествено, драга. Ти беше от прислугата, нямаше да е редно. — Тя иронично погледна купчинката коса на пода. - Да разбирам ли, че работиш тук?

-Да.

-    Нима ти... ти подстригваш? - възкликна Ариел, сякаш бе ужасена от мисълта за подобно своеволие.

„Чудесно начало — огорчено си помисли Сидни, -ако всички нейни познати реагират по същия начин.“

-    Да, подстригвам.

-    Не е ли необходимо специално образование, мила?

Сидни почувства как пръстите й изтръпват, но продължи да стиска дървената дръжка:

-    Да, необходимо е.

-    Хмм - промърмори Ариел. — Чух, че имаш дъщеря. Кой е бащата?

Сидни знаеше, че не бива да й позволи да види слабите й места. Щом хората разберяха колко уязвим е някой, не преставаха да го нараняват,- знаеше го от опит.

-    Не го познавате - отвърна лаконично.

-    О, не ще и съмнение!

-    Нещо друго, госпожо Кларк?

-    Дъщеря ми е на седмото небе. Дари съпруга си с много щастие.

-    Естествено, нали фамилното й име е Кларк.

-    Именно. Не знам на какво си се надявала, като се върна. Но да знаеш, че той никога няма да ти принадлежи!

-    Това ли било? Сигурно ще ви дойде като гръм от ясно небе, но не се върнах заради него.

-    Разбира се, че няма да признаеш. Знам ви номерата на вас, Уейвърли. - Ариел се врътна и се отдалечи. На излизане от салона извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. -Ема, съкровище, научих нещо, което ще те зарадва.

***

В пет следобед Сидни така се отчая, че беше готова да си тръгне. Пристъпи към изхода, но видя до гишето за записване на часове мъж с елегантен сив костюм. Сърцето й се сви, идваше й да потъне в земята.

Проклетият ден явно нямаше да свърши.

Хънтър Джон попита нещо жената на гишето, тя се обърна и посочи Сидни.

Той прекоси салона и се приближи до ученическата си любов. Сидни трябваше да избяга, да се скрие в помещението за отдих, но спомените я задържаха. Макар че Хънтър Джон бе едва на двайсет и осем, русоля-вата му коса бе започнала да оредява. (Разбира се, умелото подстригване щеше да прикрие оплешивяването.) Това означаваше сигурна промяна у него, край на младостта му. Той се превръщаше в друг човек.

-    Чух, че работиш тук — каза и протегна ръка на Сидни

-    Не се и съмнявам. - Тя скръсти ръце на гърдите си. — Между другото, имаш червило на шията.

118