Градът на златната сянка

Пол въздъхна дълбоко и се изправи. Не помнеше кой знае колко живота си преди войната, а в този момент дори току-що случилото се му беше неясно, но си спомни, че има такива истории, в които се случва нещо невероятно, и след като се окаже, че не съществува вероятност то да не се е случило, остава само една-единствена възможност: да започнеш да се отнасяш към невероятното като към вероятно.

Как постъпва човек с едно неотвратимо дърво, което достига небето отвъд облаците? Катери се по него.

Не беше толкова трудно, колкото беше очаквал. Въпреки че първите клони се показваха едва под търбусите на облаците, помагаше му самият размер на дървото: кората беше осеяна с ямички и пукнатини като кожата на огромна змия и предлагаше отлични места да се хванеш и да стъпиш. Някои от издатините бяха достатъчно големи, за да седне на тях, и му позволяваха да си отдъхва сравнително безопасно и удобно.

И все пак не беше лесно. В това лишено от време и слънце място му беше трудно да направи точна преценка, но имаше чувството, че се е изкачвал поне половин ден, преди да достигне първия клон. Беше широк като селски път, изопнал се напред и нагоре; там, където той също изчезваше в облаците, се виждаха първите неясни очертания на листа.

Пол легна в основата на клона и се опита да заспи, но въпреки че беше много изморен, сънят все не идваше. След кратка почивка се изправи и продължи изкачването.

Скоро въздухът стана по-хладен и усети влажния допир на облаците. Небето около грамадното дърво се навъси и краищата на клоните потънаха в сумрака; в надвисналия високо над главата му листак се очертаха огромни неясни форми, които не можа да разпознае. След половинчасово катерене видя чудовищно големи ябълки, всяка колкото баражен балон.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-гъста ставаше мъглата и накрая се оказа заобиколен от един призрачен свят от клони и носещи се дрипави облаци, сякаш се катереше по такелажа на някакъв фантастичен кораб. Чуваше се само пукането и поскърцването на кората под краката му. Ветрецът охлаждаше запотеното му чело, но поривите бяха твърди слаби, за да помръднат огромните гладки листа.

Тишина и валма от мъгла. Гигантският ствол и просналата се над него и под него мантия от клони — един цял свят. Пол продължи да се изкачва.

Облаците се сгъстиха още повече и той усети, че светлината се променя: нещо топло проблясваше през мъглата като фенер зад дебели завеси. Отново спря да си почине и се запита колко ли дълго би падал, ако се подхлъзне от клона, на който седи. Откъсна едно разхлабено копче от ръкава на ризата си, пусна го и се загледа как се носи по въздушните течения, докато безшумно изчезне в облаците под него.

По-късно — нямаше представа колко по-късно — усети наоколо си засилващо се сияние. По сивата кора се прокрадваха пясъчнобежови и бледожълти нюанси. От ярката светлина клоните изглеждаха по-гладки, а мъглата наоколо заискри и заблещука, сякаш между капките затанцуваха миниатюрни дъги.

Мъглата стана толкова гъста, че му пречеше да се изкачва, а влагата лепнеше по лицето му, мокреше дланите му, тегнеше по дрехите му и коварно го дърпаше надолу, докато мъчително се катереше с ръце нагоре. За миг реши да се откаже, но нямаше накъде да върви освен обратно надолу. Може би си струваше да рискува с едно неприятно бързо спускане, за да избегне по-бавната алтернатива, но то щеше да го отведе до безкрайното нищо на онази сива равнина.

Във всички случаи, помисли си Пол, ако беше вече умрял, не можеше да умре отново. Ако пък беше жив, значи участваше в някаква приказка, а в нито една приказка никой не умира още в самото й начало.

Мъглата се сгъсти още повече: последните стотина метра сякаш се беше катерил през желирана каша. Плътната влага не му позволяваше да забележи колко светъл е станал светът, но когато се провря през последните облаци и примигна с вдигната глава, беше се озовал под ослепително месингово слънце и безоблачно девствено синьо небе. Над него нямаше облаци, но те се простираха навсякъде другаде: огромната пенеста маса, през която току-що се беше изкачил, се бе проснала далеч пред него като бяла ливада, ширнала се на километри хълмиста равнина от облаци. А в далечината под искрящата слънчева светлина проблясваше… замък.

Докато Пол се взираше, бледите тънки кули сякаш се издължиха и затрептяха като отразени във водите на планинско езеро. Все пак това очевидно беше замък, а не сътворена от облаци и слънце илюзия; многоцветни знаменца танцуваха по върховете на острите кулички, а огромният портал с колони приличаше на ухилена паст, зад която зееше мрак.

Той се изсмя внезапно, но очите му се напълниха със сълзи. Беше очарован. Беше потресен. След огромната сива пустош и след призрачния облачен свят гледката беше прекалено ярка, прекалено внушителна, прекалено реална.

Именно това бе целта на неговото изкачване: викаше го толкова ясно, сякаш притежаваше глас — така както усещането за нещо неизбежно го беше призовало да се изкачи по дървото.