Градът на златната сянка

Протегна двете си ръце и разтвори завесата от листа. Сред преплетените растения висеше голяма клетка с форма на камбана, но тънките й златни решетки бяха толкова плътно покрити с пълзящи лози, че беше трудно да се види какво има в нея. Щом приближи, нещо в клетката се размърда. Пол рязко спря.

Беше жена. Беше птица.

Беше жена.

Тя се обърна. Големите й черни очи бяха влажни. Буен облак от тъмна коса обрамчваше издълженото й лице, спускаше се по гърба й и се сливаше с моравите и пъстроцветно-зеленикави нюанси на странния й костюм. Всъщност не беше костюм. Беше облечена в перушина; под ръцете й като хартиено ветрило бяха нагънати дълги пера. Криле.

— Кой е? — извика тя.

Това, разбира се, беше сън — последните халюцинации на един смъртник, — но щом гласът й се промъкна в него и се настани като у дома си, Пол разбра, че никога няма да го забрави. В тези две думи усети решителност и печал, граничещи с лудост.

Той пристъпи напред.

Огромните й кръгли очи се разшириха още повече.

— Кой си ти? Не си тукашен.

Пол я заоглежда вторачено, макар да му се струваше, че това я обижда, сякаш оперените й крайници бяха недъг. А може би наистина бяха. Или пък в това странно място недъгавият беше той…

— Призрак ли си? — попита тя. — Ако е така, само си хабя дъха. Но не приличаш на призрак.

— Не знам какво съм — едва промълви Пол с пресъхнала уста. — Нито знам къде съм. Но не се чувствам призрак.

— Ти можеш да говориш?! — Тревогата й беше толкова силна, че Пол се уплаши, че е направил нещо ужасно. Ти не си тукашен!

— Защо плачеш? Мога ли да ти помогна?

— Трябва да се махнеш. Трябва! Стареца скоро ще се върне.

Възбудените й движения изпълниха залата с меко шумолене. Още прах се вдигна във въздуха.

— Кой е този старец? И коя си ти?

Тя се приближи до решетката и сграбчи пръчките с нежните си пръсти.

— Тръгвай! Тръгвай веднага! — Но погледът й го попиваше като че ли искаше да го запомни завинаги. — Ти си ранен — по дрехите ти има кръв.

Пол погледна надолу.

— Стара кръв. Коя си ти?

Тя поклати глава.

— Никоя. — Млъкна, а лицето й придоби израз, сякаш искаше да каже нещо ужасно или опасно, но след миг се отказа. — Аз съм никоя. Трябва да тръгнеш, преди Стареца да се върне.

— Но какво е това място? Къде съм? Имам само въпроси — много въпроси.

— Не бива да си тук. Посещават ме само призраци — и злите помощници на Стареца. Казва, че идват, за да ми правят компания, но някои от тях имат зъби и много странно чувство за хумор. Буца масло и Никелирана чиния са най-жестоките.

Неспособен да се владее, Пол внезапно пристъпи и сграбчи ръката й, стиснала решетката. Кожата й беше хладна, а лицето й — съвсем близо.

— Ти си пленничка. Аз ще те освободя.

Тя измъкна ръката си.

— Няма да оцелея извън тази клетка. А и ти няма да оцелееш, ако Стареца те завари тук. Да не би да търсиш Граала? Няма да го намериш тук — това място е призрачно.

Пол нетърпеливо поклати глава.

— Не знам нищо за никакъв граал. — Но докато изричаше това, усети, че не казва самата истина: думата отекна дълбоко в него и докосна неща, които не можеше да проумее. Граал. Това, това… означаваше нещо…

— Нищо не разбираш! — ядоса се жената птица и блестящите пера се накокошиниха около шията й. — Аз не съм от пазителите. Нямам какво да крия от тебе и не искам… не искам да ти се случи нещо лошо. Върви, глупако! Дори да можеш да го вземеш, Стареца ще те открие, където и да отидеш. И ще те хване дори и да прекосиш Белия океан.

Пол усети, че тя е обладана от страх, и за момент се вцепени, неспособен нито да проговори, нито да помръдне. Тя се страхуваше за него. Този пленен ангел изпитваше чувства… към него.

И граалът каквото и да представляваше — някакъв неясен образ, който се прокрадваше като блестящата рибка…

Смразяващо съскане, сякаш изскочило от устите на хиляда змии, разлюля листата наоколо. Жената птица се задъха и се отдръпна в средата на клетката. След миг тежки металически стъпки разтърсиха дърветата, от които се посипа още прах.

— Той е! — изписка сподавено тя. — Върна се!

Нещо огромно се приближаваше, трещейки заплашително като бойна машина. Сред дърветата проблесна остра светлина.

— Скрий се! — Явната й паника накара сърцето му да задумти. — Ще изсмуче мозъка от костите ти!

Шумът се усилваше. Стените се тресяха. Земята вибрираше. Пол направи крачка, залитна и се свлече на колене, покосен от ужас, връхлетял го като черна вълна. Запълзя към най-гъстия храсталак, листата го блъскаха по лицето и го покриваха с прах и влага. Сякаш изскърцаха огромни панти и залата се изпълни с мирис на електрическа буря. Пол закри очи.

— ВЪРНАХ СЕ! — Гласът на Стареца притежаваше мощта на оръдеен изстрел, лишен от всичко човешко. — ЗАЩО НЕ ЧУВАМ ТВОЯТА ПРИВЕТСТВЕНА ПЕСЕН?

Единствено съскането — наподобяващо изпусната пара — изпълваше протяжната тишина. Най-после жената птица промълви с тих, разтреперан глас:

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро. Не бях готова.