Градът на златната сянка

— Парче шрапнел. Но не стига, за да те върнат обратно. Не си голям късметлия, а, Джонеси?

Значи всичко беше само сън. Кратка халюцинация поради незначителна рана на главата. Пол погледна познатото лице на Финч, посивелите му мустаци, уморените очи зад очилата с телени рамки и разбра, че се е върнал там, където би трябвало да бъде — накиснат отново в калта и кръвта. Разбира се. Войната продължаваше, без да й пука за сънищата на войниците — една толкова опустошителна реалност, че никоя друга не можеше да се сравни с нея.

Болеше го глава. Посегна да потърка слепоочието си с мръсната си ръка и нещо прехвръкна от ръкава в скута му. Бързо погледна към Финч, но той ровеше в мешката си за консерва говеждо и не видя нищо.

Пол го повдигна и в него затрептяха лъчите на залязващото слънце. Зеленото перо заблещука — невъобразимо реално, невъобразимо сияйно и съвършено недокоснато от калта.

Не оплаквай това чудовище,
човеко, прогресът е удобно заболяване:
Жертва (спокойна над живота и смъртта)
си играе с голямото на своята малкост
— електроните превръщат острието
до размер на планина; лещите разпъват
нежеланото навсякъде във времето,
докато нежеланото се върне в себе си.
Направеният свят не е роден
— оплаквайте нещастна плът
и дървеса, звезди и камъни,
но не и този прекрасен образец на свръхмагичен
ултрахиперпотенциал. Ние, докторите, знаем:
случаят е безнадежден, ако — слушай: там е адът
на хубава вселена във съседство; да вървим

— И. И. Къмингс

ПЪРВА ГЛАВА Усмивката на господин Джимбо

МРЕЖА/НОВИНИ: Повреден чип довежда до кървава баня.

(Картина: Кашивили пред съда в белезници.)

Диктор: Научаваме от достоверен източник, че поведенческият чип на осъдения Александър Кашивили внезапно се повредил, след като временно освободеният Кашивили…

(Картина: разбита витрина, паркирани пожарни и линейки.)

…уби с огнехвъргачка седемнайсет посетители в ресторант в района Серпухов на Голяма Москва.

(Картина: д-р Константин Грухов в университетски кабинет.)

Грухов: Технологията е все още в ранен етап на развитие. Очакват се инциденти…

Един от преподавателите блъсна рязко преградната врата и надникна вътре. Шумът от коридора, по-силен от обикновено, нахлу заедно с него.

— Бомбена заплаха.

— Пак ли? — Рени остави комуникатора върху бюрото и грабна чантата си. Спомни си колко много неща бяха изчезнали при последната заплаха, прибра комуникатора и излезе в коридора. Мъжът, който я беше предупредил — така и не можа да запомни името му, Йоно Не-знам-кой-си, — беше на няколко крачки пред нея и щеше да се слее с потока от студенти и преподаватели, които се изтегляха спокойно към изходите. Побърза да го настигне.

— На всеки две седмици — каза тя. — И всеки ден по време на сесия. Това ме влудява.

Той се усмихна. Имаше дебели очила, но хубави зъби.

— Поне ще поемем малко чист въздух.

За минути широката улица пред четвърти блок на Дърбанската политехника се беше превърнала в нещо като импровизиран карнавал, претъпкана с ухилени студенти, доволни, че не са на лекции. Група младежи бяха завързали сака на кръста и танцуваха върху покрива на една паркирана кола, без да обръщат внимание на все по-пронизителните заповеди на възрастен преподавател да престанат и да слязат.

Рени ги наблюдаваше със смесени чувства. Тя също усещаше поривите на свободата и лъчите на топлото африканско слънце върху ръцете и врата си, но добре знаеше, че е изостанала с три дена с оценките на семестриалните проекти; ако бомбената заплаха се проточеше прекалено, нямаше да успее да завърши отчета си и щеше да се наложи да го планира наново, което щеше допълнително да намали и без това малкото й свободно време.

Йоно, или както там му беше името, се ухили към танцуващите студенти. Рени усети, че се дразни от безотговорното му задоволство.

— Ако искат да губят часове — каза тя, — защо, по дяволите, просто не се чупят? Защо си правят такива шеги и карат другите…