Градът на златната сянка

— И ти си го правила на моята възраст. — Физиономията му беше нахално обезоръжаваща.

— Тогава нещата бяха по-различни, а сега могат да те арестуват. Има големи глоби. Говоря сериозно, момче. Не го прави!

Знаеше, че предупреждението й е напразно. Все едно да накара децата да не плуват в стария рибарник. Стивън не спираше, сякаш нищо не беше чул. Тя въздъхна. Беше така възбуден, че не й мърдаше поне половинчасова лекция на жаргона на новобранец в мрежата.

— Беше много яко. Прецакахме три контроли. Но не сме вършили нищо лошо — добави бързо той. — Само се поразходихме и изненадахме този-онзи. Но беше много яко! Срещнахме един, който е бил в „При господин Дж.“!

— „При господин Дж.“ ли? — това беше първото, което не й говореше нищо.

Стивън внезапно промени изражението си — стори й се, че нещо проблесна в погледа му.

— О, просто едно място. Нещо като клуб.

— Какъв клуб? Място за забавления? Шоу-програми и от сорта?

— Нещо такова… — Той си поигра известно време с пилешкия кокал. — Просто едно място.

Чу се думкане по стената.

Гласът на Дългия Джоузеф прозвуча завалено и провлечено. Рени трепна, но отиде до мивката. На тази възраст Стивън все още имаше нужда от нещо като нормален семеен живот, но когато той заживееше самостоятелно, коренно щеше да промени всичко.

Когато се върна, Стивън привършваше третата порция, но по нервно потрепващия крак и изопнатата поза усети неудържимото му желание да се върне в мрежата.

— По-кротко, млади воине. Разговорът едва започва.

Той я погледна почти уплашено и Рени усети, че стомахът й се свива. Щом така отчаяно искаше да се върне в мрежата, значи прекарва твърде много от свободното си време в нея. Трябваше по-често да излиза навън. Ако го изведе в парка тази събота, щеше да е сигурна, че няма да прескочи до някой приятел, да се включи в мрежата и да прекара целия ден на пода като безгръбначно.

— Тогава ми разкажи още за бомбата — каза неочаквано Стивън. — Разкажи ми всичко.

И тя започна, а той слушаше внимателно и задаваше въпроси. Изглеждаше толкова заинтригуван, че му разправи и за първата си среща със своя студент !Ксабу, за това колко дребен и учтив е, за чудатия му и старомоден начин на обличане.

— Миналата година в нашето училище имаше едно момче като него — рече Стивън. — Но се разболя и трябваше да напусне.

Рени се замисли за !Ксабу — за прощалното му помахване, за тънката му ръка и за благото му, почти тъжно лице. Дали и той щеше да се разболее — физически или душевно? Беше й казал, че малко от неговите хора свикват с града. Дано той се окаже изключение — беше харесала кроткото му чувство за хумор.

Стивън стана и без да го молят, раздигна масата, след което се включи в мрежата, но за нейна изненада избра „Марш към свободата“ и от време на време й задаваше въпроси. Когато той най-после се прибра в стаята си, Рени около час и половина чете срочни работи, а после влезе в новините. Видя репортажи за всевъзможни далечни проблеми — нов взрив на вируса „Букаву“, довел до карантина в Централна Африка, цунами във Филипините, санкции на ООН срещу свободната червеноморска държава и класови протести срещу Детската социална служба в Йо’Бург, както и местните новини, включващи много материали за бомбата в колежа. Беше странно да бъде в мрежата и да наблюдава през 360-градусовия стереоскоп това, което бе видяла със собствените си очи тази сутрин. Трудно можеше да се каже кое усещане е по-реално. А и какво ли означаваше „реално“ днес? Започна да я хваща клаустрофобия от шлема, затова го свали и догледа новините на видеостената. Пък и стереофоничната картина й беше в повече.

Чак след като приготви обяда за следващия ден, нагласи будилника си и се търкулна в леглото, смътното чувство, което я беше преследвало цяла вечер, изплува на повърхността: Стивън я беше подвел по някакъв начин. Говореха за нещо, а той смени темата и след това изобщо не се върнаха на нея. По-нататъшното му поведение беше достатъчно подозрително, за да предположи, че премълчава нещо. Изобщо не можа да си спомни какво бяха обсъждали — вероятно лудориите на някое момче в мрежата. Реши да поговори с него за това.

А имаше толкова много работа, толкова много работа. Времето никога не й стигаше.

„Ето какво ми трябва. — Сънят започваше да замъглява съзнанието й: дори мислите й натежаха като бреме, от което се мъчеше да се освободи. — Не ми трябва нито мрежа, нито стереореализъм, нито картини и звук. Трябва ми просто повече време.“

— Сега го видях — !Ксабу съзерцаваше привидно далечните бели стени на симулацията. — Но все още не разбирам точно. Казваш, че това не е реално място, така ли?

Рени се обърна към него. Въпреки че самата тя смътно напомняше човешко същество, начинаещите запазваха за удобство колкото е възможно повече форми на нормално взаимодействие. В тази своя първа симулация !Ксабу беше сива човекоподобна фигура с червено „К“ на гърдите. Рени беше изписала допълнително алено „Р“ върху собствената си фигура — за да облекчи прехода.