Градът на златната сянка

Небето побеля от ярък блясък. Внезапен горещ ураган събори Рени на земята и в същия момент страхотен гръм изпотроши прозорците по фасадата на сградата и разтресе стъклата на десетките паркирани коли. Прикри глава с ръцете си, но не паднаха никакви отломки. Чуваха се само писъци. Когато се изправи, не забеляза рани по тичащите наоколо й студенти, но над административната сграда в центъра на двора се издигаше облак черен дим. Камбанарията беше изчезнала — от живописната кула беше останал само почернял, димящ метален скелет. Тя издиша дълбоко, усетила внезапно гадене и виене на свят.

— Мили Боже!

Колегата й се надигна до нея — тъмната му кожа беше посивяла.

— Този път беше наистина. Господи, надявам се, че са извели всички. Вероятно са го направили — винаги опразват първо административния отдел, за да контролират евакуацията.

Говореше толкова припряно, че тя едва го разбираше.

— Кой може да е според тебе?

Рени поклати глава.

— Съюзът на братята? Зулу Мамба? Кой знае? По дяволите, за трети път през последните две години. Как могат да правят такива неща? Защо не ни оставят да работим?

Спътникът й се заоглежда тревожно.

— Колата ми! Оставих я на административния паркинг!

Той се обърна и хукна към мястото на експлозията, като си проправяше път сред озъртащите се с празни погледи студенти. Някои плачеха и никой вече нямаше настроение да се смее и да танцува. Един полицай, който се опитваше да отцепи достъпа до района, се развика след него.

— Колата му? Идиот!

На Рени също й се дорева. В далечината се чу вой на сирени. Извади цигара от чантата си и щракна запалката с треперещи пръсти. Уж не бяха канцерогенни, но сега това изобщо не я интересуваше. Парче хартия, почерняло по краищата, прехвръкна и се приземи в краката й.

Жужащите камери вече се спускаха от небето като рояк мухи, навъртайки метраж за мрежата.

Пушеше втората си цигара и се беше поуспокоила, когато някой я потупа по рамото.

— Госпожо Сулавейо?

Тя се извърна и се озова срещу слабо момче с жълтокафява кожа. Късата му коса се къдреше около главата. Носеше вратовръзка — нещо, което Рени не беше виждала от години.

— Да?

— Мисля, че имахме уговорка. За консултация.

Тя се оцъкли. Момчето стигаше едва до рамото й.

— Вие… сте…?

— !Ксабу — сякаш щракна със зъби той. — С „кс“ и с удивителен знак, когато се изписва на английски.

Изведнъж й просветна.

— Аха! Вие сте…

Той се усмихна — мигновено бяло ръбче.

— Да. От племето сан, което понякога наричат бушмени.

— Не исках да ви засегна.

— Никак дори. Малцина от нас са запазили чистата си кръв и типичния външен вид. Повечето са се изпоженили в градовете. Или са измрели в пустинята, неспособни да се приспособят към новите времена.

Допадна й усмивката му и забързаната акуратна реч.

— Но вие не сте направили нито едното, нито другото.

— Не. Аз съм студент в университета. — В думите му прозвуча гордост, но и лека самоирония. Извърна глава и погледна към издигащите се кълбета пушек. — Ако все още има университет.

Тя поклати глава и потисна тръпката си. Покритото с носеща се пепел небе беше потъмняло.

— Толкова е ужасно.

— Наистина е ужасно. Но за щастие май никой не е тежко ранен.

— Е, съжалявам, че консултацията ни се осуети — върна се към професионалните си задължения тя. — Предполагам, че трябва да уговорим нова среща. Момент, да извадя бележника си.

— Трябва ли да се уговаряме отново? — попита !Ксабу. — Нямам никаква работа. Изглежда, че скоро няма да можем да влезем в университета. Бихме могли да отидем някъде, където продават бира, да речем, и без това гърлото ми пресъхна от пушека, и да проведем разговора си.

Рени се поколеба. Редно ли беше да напуска района? Ами ако я потърси деканът или някой друг? Огледа улицата и централното стълбище, които бяха заприличали едновременно на бежански лагер и импровизиран фестивал, и сви рамене. Днес тук не можеше да свърши нищо полезно.

— Да вървим да търсим бира в такъв случай.

Влакът за Пайнтаун не се движеше — някой беше скочил или беше блъснат на релсите в предградията на Дърбан. Краката я боляха и влажната риза беше прилепнала към тялото й, когато най-после се довлече до жилищния блок. Асансьорът също не работеше — нищо ново. Затътри се нагоре по стълбите, тръсна чантата си на масичката пред огледалото и спря, загледана в отражението си. Предишния ден един колега беше критикувал късата й, практична прическа, твърдейки, че висока жена като Рени би трябвало да се старае да изглежда по-женствена.

Намръщи се и огледа следите от прах върху дългата си бяла риза. Нима имаше време да се прави красива? Пък и кой ли го беше грижа?

— Прибрах се — извика тя.

Никой не отговори. Надникна зад ъгъла и както очакваше, видя малкия си брат Стивън да седи на стола си, надянал контактния шлем за мрежата. Той сякаш беше без лице, а в двете си ръце стискаше ръкохватките, като се поклащаше насам-натам. Рени се запита какво ли преживява, но реши, че може да е по-добре, ако не знае.

Кухнята беше празна — никой не се беше заел с приготвянето на вечерята. Изруга тихичко с надеждата, че баща й само е заспал.

— Кой е? Ти ли си, момиче?