Градът на златната сянка

През изтъканата като от захарен памук равнина се прокрадваше смътен намек за пътека — една по-плътна бяла ивица, която се изопваше от дървото и криволичеше към портала на далечния замък. Изкатери се, докато краката му стъпиха върху облаците, поспря, за да успокои силното, учестено биене на сърцето си, и направи крачка встрани от клона. За ужас белотата поддаде, но за кратко и съвсем малко. Размаха ръце, за да запази равновесие, но усети, че не е по-зле, отколкото да стоиш върху матрак.

Тръгна.

С приближаването му замъкът ставаше по-голям. Ако Пол все още хранеше някакви съмнения, че е в приказка, а не в реално място, все по-ясно очертаващите се контури на целта му би трябвало да го разубедят. Това явно беше нещо, сътворено от някого.

Беше истинско, разбира се, и доста стабилно — макар че какво ли означава това за човек, който ходи по облаци. Но беше истинско като нещо, в което отдавна вярваш, ала никога не си виждал. Имаше форма на замък — и беше повече замък, отколкото каквото и да било друго — и все пак приличаше на средновековна крепост толкова, колкото и на стол или на чаша бира. Беше идея за замък, сети се Пол, някакъв Платонов идеал, който нямаше нищо общо с тежката феодална архитектура.

Платонов идеал? Това пък откъде му хрумна. Спомените плуваха под самата повърхност на съзнанието му, по-близо отвсякога, но все пак толкова странно размътени, колкото и видението с куличките пред него.

Крачеше под неподвижното слънце, а под ходилата му се издигаха облачни струйки като прах.

Порталът беше отворен, но не изглеждаше гостоприемен. Преддверието за разлика от проблясващите кули беше дълбоко, черно и пусто. Пол постоя известно време пред зейналата дупка — пулсът му се ускори, инстинктът за самосъхранение го караше да си тръгне, макар да знаеше, че трябва да влезе. Най-сетне, с усещането, че е по-гол, отколкото под градушката от снаряди, с която бе започнал целият този налудничав сън, той пое дълбоко дъх и прекрачи. Огромната каменна зала зад вратата беше необичайно пуста, украсена с едно-единствено огромно знаме — червено, с бродерии в черно и златно, — което висеше на далечната стена. Над извезана ваза или потир с две сплетени в нея рози плуваше корона. А отдолу имаше надпис: „Ad aeternum.“1

Когато пристъпи, за да го разгледа, крачките му отекнаха в празната зала толкова силно, че той се сепна. Помисли си, че непременно ще се появи някой, за да види кой е влязъл, но всички врати останаха затворени и никакъв звук не се присъедини към умиращото ехо.

Беше мъчително да се взира дълго в знамето: всяка отделна нишка в черно и златно сякаш потрепваше, така че цялата картина се премрежваше пред очите му. Едва когато отстъпи почти до вратата, линиите се избистриха, но така и не успя да разбере нищо за това място, нито за обитателите му.

Пол погледна към страничните врати. Нямаше голям избор и се насочи към вратата вляво. Макар да беше само на двайсетина крачки, стигна до нея след неочаквано дълго време. Погледна назад. Далечният портал сега беше само тъмно петно на огромно разстояние, а самото преддверие сякаш се изпълваше с мъгла като че ли облаците отвън проникваха в него. Обърна се и видя, че вратата, към която се беше запътил, сега се извисява пред него. Отвори се само с едно докосване и той прекрачи прага й.

И се озова в джунгла.

Миг по-късно осъзна, че не беше точно джунгла. Всичко беше покрито с гъста растителност, но през преплетените лози и издължените листа смътно се мержелееха стени; през разположените високо по тях сводести прозорци се виждаше изпълнено с тъмни буреносни облаци небе — съвсем различно от девственосиния покров, който беше оставил зад портала. Джунглата беше навсякъде и все пак той беше вътре, макар светът отвън да се беше променил.

Тази зала беше още по-голяма. Далеч-далеч над полюшващите се наглед отровни цветя и над зелената оргия се простираше таван, покрит със сложни остроъгълни шарки от блестящо злато — сякаш направена от скъпоценни камъни карта на лабиринт.

Споходи го нов спомен, събуден от ароматите и от топлия влажен въздух. Подобно място се наричаше… наричаше се… оранжерия. Място, където се пазят неща, смътно си спомни той, където растат разни неща, където се крият тайни.

Пристъпи напред, като отместваше лепкавите клонки на някакво растение с продълговати листа, след което направи внезапен пирует, за да не падне в скритото зад растението езеро. Десетки дребни рибки, червени като нажежени монети, се щукнаха разтревожени.

Обърна се и продължи по ръба на езерото, за да открие пътека. Растенията тънеха в прах. Докато си пробиваше път сред плетеницата от клони, през процеждащата се от високите прозорци светлина се заиздигаха прашни облаци — вихрушка от късчета плуващо сребро и слюда. Спря и зачака прахът да се уталожи. В тишината дочу хлипане. Някой плачеше.