Грей

— Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа.

— Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти?

Клатя глава.

— Не. Просто имам нужда от съвет.

— И приемаш съвети от Госпожа Педо? — сопва се тя.

— Анастейжа, спри — почти изкрещявам. — Достатъчно. Ще те напердаша! Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнеспартньор — и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака ѝ. Но връзката ни като такава приключи много отдавна.

Тя изпъва рамене.

— И родителите ти не разбраха нищо?

— Не — ръмжа аз. — Вече ме пита и аз ти отговорих.

Тя ме поглежда уморено и на мен ми се струва, че е наясно, че е стигнала до предела.

— Свърши ли? — питам.

— Засега да.

Слава богу. Не лъжеше, когато ми каза, че има много неща, за които да говорим. Само че сега не говорим за онова, за което аз искам. Трябва да съм наясно с положението. Искам да знам дали уговорката ни има някакъв шанс.

„Не пропускай възможността, Грей“.

— Добре. Сега е мой ред. Така и не отговори на имейла ми.

Тя прибира косата зад ухото си и клати глава.

— Щях да отговоря, но ти се появи.

— И ти се иска да не бях. — Притаявам дъх.

— Не, не е така. Радвам се, че си тук — уверява ме тя.

— Добре. И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш.

Тя свива вежди.

— Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен — обяснява искрено тя.

— Удоволствието е изцяло мое. — Навеждам се напред, за да я целуна, и тя разцъфва като цвете, предлага и иска още. Отдръпвам се. — Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси преди да правим каквото и да е.

Тя въздиша и отново се напряга.

— Какво искаш да знаеш?

— Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение.

Тя нацупва уста, сякаш отговорът ще бъде неприемлив.

Мили боже.

— Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. — Свежда поглед.

Това не означава „не“. Освен това мисля, че е права.

Стискам брадичката ѝ и вдигам главата ѝ, за да виждам очите ѝ.

— Да, и аз не мисля, че би могла.

— Смееш ли ми се?

— Да, но по добрия начин. — Целувам я отново. — От теб няма да излезе велика подчинена.

Тя остава с отворена уста. Да не би да се прави на обидена? След това избухва в смях, сладък, заразен, и разбирам, че не се сърди.

— Може би нямам добър учител.

— Добре казано, госпожице Стийл.

И аз избухвам в смях.

— Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб. — Вглеждам се в нея. — Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път?

— Всъщност не — прошепва тя и се изчервява.

— Не ти се нрави самата идея? — опитвам се да ѝ подскажа.

— Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива.

— Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието.

Най-сетне водим разговор.

— Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност… тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред.

— Защо изпитваш нужда да ме контролираш?

— Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си.

— Значи е нещо като терапия?

— Не съм мислил за това по този начин. Но, да, в крайна сметка може би е това.

Тя кима.

— Но има и друго. В един момент казваш да не те предизвиквам, после казваш, че това ти харесва. Границата е много тънка и не е лесно да се следи.

— Знам. Но засега се справяш успешно.

— Но каква цена плащам за това? Ръцете ми са винаги вързани.

— Обичам когато ръцете ти са вързани.

— Не това имах предвид. — Тя перва водата с ръка и ме изпръсква.

— Дали само ми се струва, или наистина ме изпръска?

— Да. Изпръсках те.

— О, госпожице Стийл! — Прегръщам я през кръста и я привличам в скута си и водата отново се лисва по пода. — Стига толкова приказки за тази вечер.

Държа главата ѝ между дланите си и я целувам, езикът ми разтваря устните ѝ, властва над нея. Тя прокарва пръсти през косата ми, отвръща на целувката, извива езика си под моя. Навеждам главата ѝ с една ръка, а с другата я премествам така, че да седне в мен.

Отдръпвам се, за да си поема дъх. Очите ѝ са тъмни, в тях се таи желание, копнежът ѝ да научи. Извивам китките ѝ зад гърба и ги стискам с една ръка.

— Сега. Готова ли си? — питам и я повдигам така, че еректиралият ми член е точно под нея.

— Да — въздиша тя и бавно се спуска върху мен, а аз наблюдавам изражението ѝ, докато я изпълвам. Тя стене, затваря очи, навира гърдите си в лицето ми.

Мили боже!