Грей

Извивам бедра, забивам се по-дълбоко в нея и се навеждам напред, та челата ни да се докоснат. С нея е наистина прекрасно.

— Моля те, пусни ми ръцете.

Отварям очи и виждам как устата ѝ се отваря и тя си поема дълбоко въздух.

— Не ме докосвай — моля аз, пускам ръцете ѝ и сграбчвам ханша ѝ. Тя стиска ръба на ваната и бавно започва да ме поема. Нагоре, после надолу. Отваря очи и вижда, че я наблюдавам. Гледам я. Тя ме язди, целува ме, езикът ѝ се вмъква в устата ми. Затварям очи и се наслаждавам на усещането.

Точно така, Ана!

Пръстите ѝ са в косата ми, теглят, дърпат, докато ме целува, мокрият ѝ език се преплита с моя при всяко движение. Държа бедрата ѝ и започвам да се повдигам по-високо, по-бързо и дори не усещам, че водата се изплисква навън.

Пет пари не давам. Желая я. Точно по този начин.

Желая тази красива жена, която стене до устата ми.

Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Отново и отново.

Тя ми се отдава. Тя ме поглъща.

— А! — Удоволствието засяда в гърлото ѝ.

— Точно така, бебчо — шепна, докато тя забързва ритъма, изкрещява и оргазмът ѝ изригва.

Обгръщам я с ръце, прегръщам я, притискам я, отпускам се и свършвам в нея.

— Ана, мила Ана! — изкрещявам и знам, че не искам никога да я пусна.

Тя ме целува по ухото.

— Беше… — задъхва се тя.

— Да. — Държа ръцете ѝ и я отмествам назад, за да я погледна. Тя ми се струва сънена, задоволена и предполагам, че изглеждам по същия начин.

— Благодаря ти — шепна.

Тя ме поглежда объркано.

— Задето не ме докосна — уточнявам.

Изражението ѝ омеква и тя вдига ръка. Клати глава и проследява устните ми с пръст.

— Каза, че е забранено. Разбирам. — Навежда се към мен и ме целува. Отнякъде изплува непознато чувство, надига се в гърдите ми, безименно, опасно.

— Да вървим в леглото. Освен ако не трябва да се прибираш. — Тревожа се от посоката на чувствата си.

— Не трябва.

— Добре. Остани.

Помагам ѝ да се изправи, излизам от ваната, избърсвам и двама ни с кърпи и прогонвам тревожното чувство.

Увивам я в нейната, загръщам се с друга, трета пускам на пода в напразен опит да попие водата, която се е разплискала. Докато аз почиствам, Ана отива до мивките.

Виж ти, вечерта се оказа интересна.

А тя е права. Хубаво е да се говори, макар да не съм сигурен, че решихме каквото и да било.

Тя си мие зъбите с моята четка, а аз излизам от банята, за да отида в спалнята. Усмихвам се. Вземам си телефона и виждам, че съм пропуснал обаждане от Тейлър.

Пускам му есемес.

●Всичко наред ли е? В шест отивам да летя.●

Той отговаря веднага.

●Затова звънях. Времето изглежда подходящо. Ще се видим на място. Лека нощ, господине.●

Ще заведа госпожица Стийл да лети! Радостта ми избликва в широка усмивка, когато тя излиза от банята, увита в кърпа.

— Трябва ми чантата. — Поглежда ме малко срамежливо.

— Май я остави в хола.

Тя отива да я вземе и аз си мия зъбите. Четката току-що е била в устата ѝ.

В стаята хвърлям кърпата, замятам чаршафите и лягам да чакам Ана. Тя отново хлътва в банята и затваря вратата.

След малко се връща. Пуска кърпата на пода и ляга до мен, гола, само по срамежлива усмивка. Лежим един срещу друг, гушнали възглавниците си.

— Спи ли ти се? — питам. Знам, че трябва да станем рано, а вече е почти единайсет.

— Не, не съм уморена — отвръща тя с блеснали очи.

— Какво ти се прави?

— Говори ми се.

Още приказки? Господи! Усмихвам се примирено.

— За какво?

— За разни неща.

— Какви неща?

— За теб.

— Какво за мен?

— Кой ти е любимият филм.

Обичам скорострелните ѝ въпроси.

— Днес е „Пианото“.

Тя грейва.

— Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения!

— А най-значимото сте вие, госпожице Стийл.

Усмивката ѝ става по-широка.

— Значи аз съм номер седемнайсет.

— Седемнайсет?

— Броят на жените, с които си… ами… правил секс.

Мама му стара!

— Не точно.

Усмивката ѝ изчезва.

— Но ти каза петнайсет!

— Имах предвид броя на жените в стаята с играчките. Мислех че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс.

— О! — Тя се ококорва. — Ванила ли?

— Не, ти си първото ми ванилово постижение. — Поради някаква необяснима причина се чувствам безкрайно доволен от себе си. — Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта.

— За колко става дума? Десетки, стотици… хиляди?

— Десетки. Да, десетки, за бога. — Правя се на възмутен.

— Всичките ли бяха подчинени?

— Да.

— Престани да ми се подиграваш! — тросва се възмутено тя, старае се да задържи физиономията, но не успява и прихва.

— Не мога. Забавна си. — Чувствам се малко замаян, докато се усмихваме един на друг.

— Забавна в смисъл на странна или забавна в смисъл, че те карам да се смееш?

— По малко от двете.

— Адски нагло е да го кажеш точно ти — заяжда се тя.

Целувам я по носа, за да я подготвя.

— Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш?

Тя се пули, нетърпелива, жадна за още.

„Кажи ѝ“.