Грей

— Избери каквото ти се слуша — предлагам и се питам дали ще си хареса нещо. Тя прехвърля списъка, много съсредоточена. Избира нещо и Верди е сменен от тежък ритъм и Бритни Спиърс.

— Токсично, а? — отбелязвам кисело.

Да не би да се опитва да ми каже нещо?

За мен ли става въпрос?

— Не те разбирам — отвръща тя невинно.

Госпожица Стийл обича да играе игрички.

Така да бъде.

Намалявам малко музиката. Малко рано е за този ремикс и за намеци.

— Господине, подчинената смирено моли за айпода на господаря.

Вдигам очи от схемата, която разглеждам, и я поглеждам. Коленичила е пред мен, свела очи.

Този уикенд беше невероятна. Как да ѝ откажа?

— Разбира се, Лейла, вземи го. Мисля, че е на шкафа.

— Благодаря, господарю — отвръща тя и става грациозно, както винаги, без да ме поглежда.

Браво на момичето.

Отива до айпода и посяга към наградата си само по червени обувки на висок ток.

— Не е моя идеята за тази песен — отбелязвам небрежно и натискам газта, при което и двамата се лепваме за седалките, но аз чувам сумтенето на Ана дори над рева на двигателя.

Докато Бритни продължава да се пени, Ана барабани с пръсти по бедрото си, излъчва тревога, докато гледа през прозореца на колата. Мустангът изяжда километрите по магистралата; трафик няма и първите слънчеви лъчи се опитват да ни догонят.

Започва Деймиън Рийс и Ана въздиша.

„Не я измъчвай, Грей“.

Не знам дали защото съм в добро настроение, или заради разговора снощи, или защото отиваме да летим, но искам да ѝ кажа кой е качил песента на айпода.

— Лейла я качи.

— Лейла?

— Една от бившите. Тя качи песента на айпода.

— Една от петнайсетте ли? — Тя насочва цялото си внимание към мен, жадна за информация.

— Да.

— Какво стана с нея?

— Приключихме.

— Защо?

— Тя искаше повече.

— А ти не искаше, така ли?

Поглеждам я и клатя глава.

— Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.

Тя ме награждава със срамежлива усмивка.

„Да, Ана, не си единствената, която иска повече“.

— Какво се случи с останалите четиринайсет? — пита тя.

— Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?

— Не си Хенри Осми — кара ми се тя.

— Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.

— Елена?

— Госпожа Робинсън.

Тя мълчи за кратко и усещам, че ме наблюдава. Не откъсвам очи от пътя.

— Какво стана с четирите? — пита тя.

— Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! — закачам се аз.

— О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?

— Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Защо?

— Защото не искам да забременееш.

— И аз не искам. Не и през следващите няколко години — отвръща замислено тя.

Разбира се, това ще е с някой друг… Мисълта ме потиска…

Тя е моя.

— И какво стана с четирите? — настоява тя.

— Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече“.

Как можах да отворя кутията на Пандора?

— А останалите?

— Просто не тръгна.

Тя кима и гледа през прозореца. Арън Невил пее „Кажи каквото е“.

— Накъде пътуваме? — пита отново тя.

Вече сме близо.

— Към едно летище.

— Нали няма да се връщаме в Сиатъл? — Май я обзема паника.

— Не, Анастейжа — смея се на реакцията ѝ, — ще се гмурнем в моето второ любимо хоби.

— Второ ли?

— Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо. — Изражението ѝ ми подсказва, че е напълно объркана. — Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.

Тя свежда поглед към скута си и устните ѝ потръпват.

— Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети.

— Радвам се да го чуя.

— Летище значи…

Усмихвам ѝ се.

— Безмоторно летене. Ще гоним зората, Анастейжа. — Завивам наляво, към летището, към хангара на „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик“, и спирам автомобила.

— Готова ли си? — питам я.

— Ти ли ще пилотираш?

— Да.

Лицето ѝ грейва от вълнение.

— О, да!

Обичам този неин безстрашен и ентусиазиран подход към новите преживявания.

— Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.

Хладно е, без да е студено, небето вече е просветляло, бледо перлено на хоризонта. Заобикалям колата и отварям вратата на Ана. Хванати за ръце тръгваме към хангара.

Тейлър ни чака в компанията на млад мъж с брада, къси панталони и сандали.

— Господин Грей, това е господин Марк Бенсън, пилотът, който ще ви изтегли — представя го Тейлър. Пускам ръката на Ана, за да се здрависам с Бенсън, чиито очи блестят като на луд.

— Страхотно утро, господин Грей, само за летене — започва Бенсън. — Вятърът е десет възела от североизток, което означава, че покрай брега ще можете да се реете на воля.

Бенсън е англичанин, с яко ръкостискане.