Грей

— Супер — отвръщам и наблюдавам Анастейжа, която си казва нещо смешно с Тейлър. — Анастейжа. Хайде!

— Ще се видим после — усмихва се тя на Тейлър.

Без да обръщам внимание на фамилиарното ѝ държане с персонала ми, я представям на Бенсън.

— Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл.

— Приятно ми е да се запознаем — отвръща тя и Бенсън ѝ отправя сияйна усмивка, докато си стискат ръцете.

— Подобно — казва той. — Заповядайте след мен.

— Вие водите. — Стискам ръката на Ана и настигаме Бенсън.

— Подготвил съм „Бланик“ L23. От старата школа е. Но се държи изключително прилично.

— Страхотно. Учил съм се да летя на „Бланик“. Беше L13 — обяснявам на Бенсън.

— Нищо не може да се обърка при „Бланик“. Аз съм голям фен. — Той вдига палци. — Предпочитам обаче L23 за всякакви акробатични номера.

Кимам, защото съм напълно съгласен.

— Вързани сте към моя „Пайпър Пони“ — продължава той. — Ще се кача на деветстотин метра и ще ви пусна. Така ще имате доста време да се реете.

— Надявам се. Облачната покривка ми се струва обещаваща.

— Малко е раничко за по-високо, но пък човек никога не знае. Дейв, партньорът ми, ще следи вятъра. Той отиде до кенефа.

— Добре. — По-добре вместо „кенеф“ да беше казал „тоалетна“. — Отдавна ли летите?

— Откакто бях в кралските военновъздушни сили. Но с това се занимавам от пет години. На CTAF 122,3 сме, така че разбирате.

— Ясно.

L23 изглежда в чудесна форма и аз запомням регистрацията: Ноември. Папа. Три. Алфа.

— Първо трябва да ти вържем парашута. — Бенсън се пресяга към пилотската кабина и вади парашут за Ана.

— Аз ще се заема с това — заявявам и взимам вързопа от Бенсън преди да е успял да заопипва Ана.

— Ще донеса баласта — заявява Бенсън с весела усмивка и тръгва към самолета.

— Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани — отбелязва Ана и извива вежди.

— Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези. — Разтварям коланите за краката. Навеждам се и тя поставя ръка на рамото ми. Инстинктивно се стягам, очаквам тъмнината да се надигне и да ме задуши, но тя си трае. Странно. Просто не знам как ще реагирам, когато ме докосва. Тя ме пуска, щом коланите обхващат краката ѝ, и аз нагласявам презрамките за раменете на ръцете ѝ и закачвам парашута.

Леле, колко страхотно изглежда така омотана!

Питам се как ли би изглеждала с широко разтворени крака, увиснала на карабините в стаята с играчки, устата и някои части по-надолу на мое разположение. За съжаление тя забрани да я увисвам.

— Това ще свърши работа — казвам тихо и пропъждам образа от главата си. — Носиш ли си ластика от вчера?

— Да. Искаш да си вдигна косата ли?

— Да.

Тя покорно си прибира косата. Колко неочаквано!

— Скачай вътре — Подавам ѝ ръка за опора и тя се прехвърля отзад.

— Не, отпред. Отзад сяда пилотът.

— Но няма да можеш да виждаш така.

— Ще виждам достатъчно. — Надявам се да виждам как тя се забавлява.

Тя се качва и аз се навеждам над пилотската кабина, за да я закопчая и да стегна коланите.

— Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам — прошепвам и я целувам. Тя грейва и усещам, че тръпне от нетърпение. — Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Термалните течения не са много подходящи по това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев-слънце. Надявам се, че не се страхуваш.

— Вълнувам се!

— Радвам се. — Галя бузите ѝ с показалец, след това си слагам парашута и се качвам на пилотската седалка.

Бенсън се връща с баласта за Ана и проверява коланите ѝ.

— Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? — пита я.

— Да.

— Ще ти хареса. Много.

— Благодаря, господин Бенсън — отвръща Ана.

— Викай ми Марк — казва той мазно. Присвивам предупредително очи към него. — Наред ли е всичко? — пита ме той.

— Да, да тръгваме — подканям го, нетърпелив да излетим и да го разкарам от моето момиче. Бенсън кима, затваря люка и отива при своя „Пайпър“. От дясната страна забелязвам, че Дейв, партньорът на Бенсън, е пристигнал и се занимава с крилата. Бързо тествам екипировката — от едната към другата страна (чувам как кормилната верига се движи зад мен), местя контролния стик от едната на другата страна. Бърз поглед към крилата и виждам как елероните се местят, после контролният стик отляво надясно (чувам как хоризонталният стабилизатор се задейства).

Така. Готови сме.

Бенсън се качва в „Пайпъра“ и почти веднага перката се завърта, гъргори шумно в утринната тишина. След няколко секунди самолетът се стрелва напред, опъва въжето и ние също потегляме. Балансирам елероните и кормилната верига, докато пайпърът набира скорост, след това изтеглям назад контролния лост и се понасяме във въздуха преди Бенсън.

— Готови сме, бебчо! — провиквам се към Ана, докато набираме височина.

— Брънзуик Трафик, Делта Виктор, насочваме се на две-седем-нула — разнася се от радиото гласът на Бенсън. Не му обръщам никакво внимание, докато се изкачваме все по-високо. L23 се държи прекрасно и аз наблюдавам Ана; главата ѝ се върти от една на друга страна, докато тя се опитва да попие гледката. Как само ми се иска да видя усмивката ѝ!