Грей

Насочваме се на запад, слънцето се усмихва зад нас и забелязвам, че прелитаме над магистрала 95. Обожавам тишината и спокойствието тук, далече от всичко и всички, само аз и глайдерът очакваме да се извисим… и като си помисля, че никога досега не съм споделял това изживяване с друг. Светлината е красива, блестяща, точно както се надявах… заради Ана и заради мен.

Когато проверявам висотомера, се оказва, че наближаваме деветстотин метра при 105 възела. Гласът на Бенсън пропуква по радиото. Информира ме, че сме на деветстотин метра и може да ме пусне.

— Пускай — отвръщам и натискам копчето за освобождаване. Пайпърът изчезва и ние се спускаме бавно и се насочваме на югозапад, носени от вятъра. Ана се смее високо. Окуражен от реакцията ѝ, продължавам да описвам спирала, с надеждата да намерим течение, което да ни отнесе към брега или под бледорозовите облаци — тънките кълбести облаци може да ни изкачат, макар че е още много рано.

Неочаквано, изпълнен с главозамайваща комбинация от палавост и радост, изкрещявам на Ана:

— Дръж се здраво! — Впускам се в първото завъртане. Тя пищи, размахва ръце и се подпира на люка. Когато изравнявам, вече се смее. Това е най-прекрасният отклик, който може да очаква човек, и аз също се смея.

— Добре, че не закусих — провиква се тя.

— Да, може би си права. Защото мисля да го направя пак.

Този път тя се хваща за коланите и гледа право към земята, когато увисваме над нея. Киска се и смехът ѝ се смесва с воя на вятъра.

— Красиво е, нали? — провиквам се.

— Да!

Знам, че не разполагаме с много време, защото тук няма какво да ни държи високо, но това изобщо не ме интересува. Ана се забавлява… също и аз.

— Виждаш ли лоста пред теб? Стисни го здраво.

Тя се опитва да обърне глава назад, но коланите ѝ са твърде стегнати.

— Хайде, Анастейжа, хвани го — настоявам.

Моят лост потрепва в ръката ми и разбирам, че тя е хванала своя.

— Дръж здраво… изправи. Виждаш ли циферблата пред теб? Стрелката трябва да е около центъра.

Продължаваме да летим само направо, линията за отклонение от курса остава перпендикулярно на люка.

— Браво.

Моята Ана. Никога не се отказва от предизвикателство. По някаква странна причина се чувствам неимоверно горд с нея.

— Не мога да повярвам, че ми даваш да управлявам — провиква се тя.

— Ще се учудиш колко много неща ще ти позволя да правиш. Сега поемам аз.

Обръщам самолета към летището. Започваме да губим височина. Обаждам се по радиото, за да информирам Бенсън или който слуша, че ще се приземим, след това правя ново кръгче, за да приближа към земята.

— Дръж се здраво, бебчо. Малко ще подруса.

Гмурваме се отново и изравнявам L23 с линията по средата на пистата, докато се спускаме към тревата. Приземяваме се и отскачаме, но успявам да опазя и двете крила, докато най-сетне спираме със силно разтърсване близо до края на пистата. Отварям люка, разкопчавам колана си и слизам.

Протягам крака, разкопчавам парашута и се усмихвам на госпожица Стийл с поруменелите бузи.

— Как беше? — питам и посягам да я освободя от коланите и парашута.

— Изключително. Благодаря ти — прошепва тя. Направо грее от радост.

— Това повече ли беше?

Моля се да не долови надеждата в гласа ми.

— Много повече от повече — смее се тя и аз се чувствам като великан.

— Ела. — Подавам ѝ ръка и ѝ помагам да излезе от пилотската кабина. Тя скача долу и аз я прегръщам, привличам я към себе си. Тръпнещо от адреналин, тялото ми откликва веднага на близостта ѝ. За наносекунда ръцете ми са в косата ѝ и аз навеждам главата ѝ, за да я целуна. Ръката ми се спуска по гръбнака, притиска я към набъбващата ми ерекция и устата ми се впива в нейната в дълга, бавна и жадна целувка.

Желая я.

Тук.

Веднага.

На тревата.

Тя откликва по същия начин като мен, пръстите ѝ се заравят в косата ми, дърпат, теглят, молят за още, тя се отваря за мен като утринно цвете.

Отдръпвам се за глътка въздух и за да помисля трезво.

Не може да го правим на пистата!

Бенсън и Тейлър са наблизо.

Очите ѝ блестят, молят за още.

„Не ме гледай така, Ана“.

— Закуска — шепна преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Обръщам се, стискам ръката ѝ и тръгвам към колата.

— Ами самолетът?

— Ще се погрижат за него. — Нали затова плащам на Тейлър. — Сега ще ядем. Ела.

Тя подскача до мен, прелива от щастие; не знам дали съм я виждал така превъзбудена. Настроението ѝ е заразно и не мога да си спомня дали и аз някога съм изпитвал такава еуфория. Не успявам да сдържа широката си усмивка, докато ѝ отварям вратата на колата.

Докато излизаме от летището и се насочваме към магистрала 95, от колоните дънят „Кингс ъв Лиън“.

Блакберито на Ана започва да пиука.

— Какво е това? — питам изненадано.

— Алармата за хапчето ми — измрънква тя.

— Добре. Браво. Мразя презервативи.

Стрелвам я странично с поглед и ми се струва, че тя извърта очи, но не съм съвсем сигурен.

— Стана ми много хубаво, когато ме представи на Марк като „приятелката“ ти — признава тя и променя темата.

— А как да те представям? Не си ли приятелката ми?

— Зачудих се. Мислех, че търсиш подчинена.