Грей

— И аз така мислех, Анастейжа. И е така, това търся. Но вече ти казах, че искам повече от това.

— Щастлива съм, че го казваш, че го искаш — прошепва тя.

— Опитваме се да удовлетворяваме желанията на госпожица Стийл — шегувам се, докато паркирам пред „Международна къща на палачинките“ — най-голямото удоволствие на татко, макар и забранено.

— „Международна къща на палачинките“! — прошепва тя, не може да повярва.

Мустангът изръмжава и спира.

— Дано си гладна.

— Това е последното място, където бих си представила, че ще те видя.

— Баща ни често ни водеше в МКП, когато майка ни беше в командировка на някой медицински симпозиум. — Настаняваме се в сепаре, един срещу друг. — Пазехме го в тайна от нея. — Посягам към менюто и наблюдавам Ана, докато тя прибира косата си зад ушите и разглежда какво предлагат за закуска. Облизва се нетърпеливо. — Знам какво искам — прошепвам и се питам какво ли ще каже тя, ако ѝ предложа да отидем заедно до тоалетната. Очите ни се срещат и зениците ѝ се разширяват.

— Искам същото — отвръща тя. Както винаги, госпожица Стийл не се отказва от предизвикателство.

— Тук ли? — „Сигурна ли си, Ана?“ Очите ѝ обхождат бързо тихото заведение, след това се спират върху мен, потъмняват и се изпълват с плътско желание. — Не хапи тази устна — предупреждавам. Колкото и да ми се иска, няма да я чукам в тоалетната на заведение за палачинки. Заслужава нещо по-добро, а честно казано, аз също. — Не тук, не сега. Ако не искаш да го направим тук, не ме изкушавай.

Прекъсват ни.

— Здравейте! Аз съм Леандра. Какво да ви донеса… тази сутрин… да… за вас… да направя?…

О, боже! Не обръщам никакво внимание на червенокосата сервитьорка, а питам:

— Анастейжа?

— Казах ти: каквото искаш ти.

Мама му стара! Все едно говори на оная ми работа.

— Да ви оставя ли да решите? Ще се върна след минутка.

— Няма нужда. Знаем какво искаме. — Не мога да откъсна поглед от Ана. — Две порции палачинки с кисело мляко и кленов сироп и бекон отделно от палачинките. Също така две чаши портокалов сок, кафе с обезмаслено мляко и чай „Туинингс Брекфаст“, ако имате.

Ана се усмихва.

— Благодаря, сър. Това ли е всичко? — възкликва сервитьорката задъхана, смутена. Откъсвам поглед от Ана, отпращам сервитьорката с поглед и тя заситня нанякъде.

— Знаеш ли, не е честно — отбелязва Ана тихо, докато чертае осмица върху масата.

— Кое не е честно?

— Начинът, по който обезоръжаваш хората. Жените. Мен.

— Обезоръжавам теб ли? — Не мога да повярвам.

— Непрекъснато.

— Това е само опаковка, Анастейжа.

— Не, Крисчън. Много повече от опаковка е.

Тя се е объркала и аз отново ѝ повтарям колко е обезоръжаваща.

Тя мръщи чело.

— Това ли е причината да промениш решението си?

— Да променя решението си ли?

— Да… За… нас…

Променил ли съм наистина мнението си? Май току-що поразширих границите, нищо повече.

— Не мисля, че съм променил решението си. Просто трябва да променим параметрите. Да начертаем отново плана и териториите си. Ако искаш, разбира се. Убеден съм, че може да се получи и да проработи добре. Искам те подчинена в стаята. Ще те наказвам, ако не спазваш правилата. Всичко останало е въпрос на обсъждане. Това са изискванията ми. Какво ще кажете за това, госпожице Стийл?

— И мога да спя в твоето легло? С теб?

— Това ли искаш?

— Да.

— Съгласен съм. Освен това се оказа, че спя доста добре, когато си в леглото ми. Нямах представа, че мога.

— Страхувах се, че ще ме изоставиш, ако не се съглася на всичко — признава тя и пребледнява.

— Никъде няма да отида, Анастейжа. Освен това… — Как е възможно да ѝ минават подобни неща през главата? Трябва да ѝ вдъхна кураж. — В момента следваме твоя съвет, твоето определение: компромис. Написа го в имейла. И засега за мен всичко върви добре.

— Щастлива съм, че искаш… повече.

— Знам — отвръщам топло.

— Как можеш да знаеш?

— Повярвай ми. Знам. — „Сама ми каза, докато спеше“.

Сервитьорката се връща със закуската и аз наблюдавам как Ана яде лакомо. Струва ми се, че „повече“ е добро решение.

— Ужасно е вкусно — обажда се тя.

— Радвам се, че си гладна.

— Сигурно е от упражненията снощи и вълненията тази сутрин.

— Беше вълнуващо, нали?

— Беше страхотно, господин Грей — отвръща тя, лапва последната хапка палачинка и добавя: — Мога ли да те почерпя поне веднъж?

— Не те разбирам.

— Да платя закуската.

Изсумтявам.

— Не става.

— Моля те! Наистина искам.

— Искаш да убиеш всичко мъжко в мен ли? — Извивам предупредително вежди.

— Това е може би единственото място, където мога да си позволя да платя.

— Анастейжа, оценявам жеста ти, но не.

Тя свива раздразнено устни, когато карам червенокосата да ни донесе сметката.

— Не ми се цупи! — предупреждавам я и си поглеждам часовника: осем и половина. Срещата ми с комисията е в единайсет и петнайсет, така че, за съжаление, трябва да се връщаме в града. Замислям се дали да не отложа срещата, защото ми се иска да прекарам деня с Ана, но това ще е прекалено. Търча след това момиче, вместо да се съсредоточа върху бизнеса си.

„Мисли за приоритетите си, Грей“.