Грей

— И ти, бебчо — прошепвам и затварям преди да реша нещо друго и да остана.

Докато самолетът рулира, за да излезе на пистата, звъня на Рос.

— Крисчън, как е в Савана?

— В самолета съм, прибирам се. Трябва да се оправя с един проблем.

— Нещо в ГЕХ ли? — пита уплашено Рос.

— Не, личен въпрос.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. До утре.

— Как мина срещата?

— Доста добре. Наложи се обаче да я прекъсна. Да видим какво ще напишат черно на бяло. Може да избера Детройт единствено защото е по-хладно.

— Толкова ли е зле жегата?

— Направо се задушаваш. Трябва да затварям. Ще ти звънна, за да ти разкажа, по-късно.

— Безопасен полет, Крисчън.

По време на полета се заемам с работа, за да не мисля за проблема, който ме чака у дома. Когато кацаме, съм прочел три доклада и съм написал петнайсет имейла. Колата ни чака и Тейлър сяда зад волана. Докато пътуваме към „Фрий Хоуп“, Сиатъл, дъждът се лее като из ведро. Трябва да видя Лейла и да разбера какво става, по дяволите. Когато приближаваме болницата, гневът ми се надига.

Защо ми причинява подобно нещо?

Слизам. Дъждът плющи. Денят е мрачен като настроението ми. Поемам си дълбоко дъх, за да овладея яростта си, и влизам. На рецепцията питам за Лейла Рийд.

— Вие от семейството ли сте? — Дежурната сестра ме гледа гневно, стиснала кисело устни.

— Не — въздишам. Сега идва трудното.

— Много се извинявам, но не мога да ви помогна.

— Опитала се е да си пререже вените в моя апартамент. Струва ми се, че имам право да знам къде е! — съскам през зъби.

— Не си позволявайте да ми говорите с този тон! — сопва се тя. Поглеждам я вбесен. С тази жена няма да стигна доникъде.

— Къде е спешното ви отделение?

— Господине, с нищо не можем да ви помогнем, ако не сте от семейството.

— Няма страшно, сам ще го намеря — ръмжа и изфучавам към двойната врата. Знам, че мога да позвъня на мама, която веднага ще се задейства, но пък ще трябва да обяснявам какво се е случило.

Спешното отделение е пълно с лекари и сестри, наоколо щъкат пациенти. Обръщам се към една млада сестра и ѝ отправям най-ослепителната си усмивка.

— Здравейте, търся Лейла Рийд. Приета е днес. Бихте ли ми казали къде мога да я открия?

— А вие кой сте? — пита тя и се изчервява.

— Брат ѝ — лъжа, без да ми мигне окото, и не обръщам никакво внимание на реакцията ѝ.

— Насам, господин Рийд. — Тя забързва към стаята на сестрите и проверява в компютъра. — Тя е на втория етаж в отделението за психическо здраве. Вземете асансьора в дъното на коридора.

— Благодаря. — Намигам ѝ за награда и тя прибира немирен кичур зад ухото си и ми отправя флиртаджийска усмивка, която ми напомня за едно момиче, което съм изоставил в Джорджия.

Слизам от асансьора на втория етаж и разбирам, че нещо не е наред. От другата страна на врата, която очевидно е заключена, двама охранители и медицинска сестра претърсват коридора, проверяват всяка стая. Настръхвам, но тръгвам към рецепцията, като се преструвам, че не забелязвам суматохата.

— Да? — пита ме млад мъж с халка на носа.

— Търся Лейла Рийд. Аз съм брат ѝ.

Той пребледнява.

— О, господин Рийд. Заповядайте, елате с мен.

Следвам го към чакалнята и сядам на пластмасовия стол, който ми посочва. Забелязвам, че е застопорен към пода.

— Лекарят ще дойде след минутка.

— Защо не мога да я видя? — питам.

— Лекарят ще ви обясни — отвръща той предпазливо и излиза преди да успея да задам друг въпрос.

Мама му стара! Изглежда, съм закъснял.

Усещам, че ми се гади от тази мисъл. Ставам и започвам да крача из малкото помещение, замислям се дали да не позвъня на Гейл, но не се налага да чакам толкова дълго. Млад мъж с къса раста и тъмни интелигентни очи влиза в чакалнята. Да не би това да е лекарят ѝ?

— Господин Рийд? — пита той.

— Къде е Лейла?

Той ме преценява, след това въздиша и сякаш се напряга.

— За съжаление не знам. Успяла е да ни се измъкне.

— Какво?!

— Няма я. Нямам представа как е излязла.

— Излязла ли? — възкликвам. Не мога да повярвам. Тръшвам се на един от столовете. Той сяда срещу мен.

— Да. Изчезна. В момента я търсим.

— Все още ли е тук?

— Не знаем.

— А вие кой сте? — питам.

— Аз съм доктор Азикиуе, дежурният психиатър.

Струва ми се много млад за психиатър.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Беше приета след неуспешен опит за самоубийство. Опитала се е да си пререже китката в апартамента на старо гадже. Докара я икономката му.

Усещам как кръвта се оттича от лицето ми.

— И? — подканям го. Трябва ми повече информация.

— Друго не знаем. Тя каза, че ставало въпрос за грешна преценка, че била съвсем добре, но искахме да я задържим за наблюдение и да ѝ зададем още въпроси.

— Вие разговаряхте ли с нея?

— Да.

— Защо го е направила?

— Каза, че било вик за помощ. Нищо повече. След като бе направила този панаир, се срамуваше и искаше да се прибере у дома. Каза, че не искала наистина да се самоубие. Повярвах ѝ. Предполагам, че става въпрос за суицидни мисли.

— Как можахте да я изпуснете? — Прокарвам ръка през косата си и се опитвам да потисна гнева си.