Грей

Пръстите ми намират клитора ѝ и аз я дразня, галя, стимулирам я, така че краката ѝ отново се разтреперват.

— Точно така, бебчо — шепна дрезгаво, докато блъскам в ритъм, който показва, че я притежавам.

Недей да спориш с мен! Не се бори!

Краката ѝ се напрягат, тялото ѝ трепери. Неочаквано тя извиква, оргазмът я разтърсва и повлича и мен.

— О, Ана… — въздишам и я пускам, светът се размазва пред погледа ми и аз свършвам в нея.

— О, бебчо, дали някога ще ти се наситя? — шепна и се облягам на нея.

Бавно се отпускам на пода, повличам я след себе си и я прегръщам. Тя сяда, отпуска глава на рамото ми, все още задъхана.

Мили боже!

Било ли е така някога преди?

Целувам я по косата и тя се успокоява, затваря очи, дишането ѝ бавно се връща към нормалното, докато я притискам към мен. И двамата сме потни, горещо ни е във влажната баня, но аз не искам да съм никъде другаде.

Тя се премества и заявява:

— Кървя.

— Не ме притеснява. — Не искам да я пусна.

— Забелязах — отвръща тя сухо.

— Притесняваш ли се от това? — Не би трябвало. Напълно естествено е. Познавам една-единствена жена, която се мръщеше на секса по време на цикъл, но аз изобщо не обръщах внимание на тези нейни простотии.

— Не, никак. — Ана ме поглежда с ясните си сини очи.

— Добре. Хайде във ваната. Пускам я и веждите ѝ се свиват за момент, докато тя наблюдава гърдите ми. Поруменялото ѝ лице губи част от цвета си, а потъмнелите очи срещат моите.

— Какво има, Анастейжа? — питам стреснат от изражението ѝ.

— Белезите ти. Не са от варицела.

— Да, не са — сопвам се.

Не желая да говоря по този въпрос.

Изправям се и ѝ подавам ръка, за да се изправи и тя. Тя ме гледа ужасено.

След малко ще видя и съжаление.

— Не ме гледай така — предупреждавам я и пускам ръката ѝ.

„Не искам тъпото ти съжаление, Ана. Изобщо не припарвай в тази посока“.

Тя забожда поглед в пода. Очевидно е разбрала, поне така се надявам.

— Тя ли го направи? — пита едва чуто.

Мръщя се, не отговарям, докато се опитвам да потисна неочаквано избуялата ярост. Мълчанието ми я кара да вдигне очи.

— Тя? Госпожа Робинсън?

Ана пребледнява, когато чува отговора ми.

— Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.

Тя навежда глава, за да не срещне погледа ми, и минава покрай мен, стъпва във ваната, потъва в пяната и не виждам тялото ѝ. Поглежда ме с разкаяние.

— Чудя се какво ли би било, ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този… начин на живот.

По дяволите! Пак се връщаме на Елена.

Пристъпвам към ваната, плъзвам се във водата и сядам далече от нея. Тя ме гледа, очаква отговор. Мълчанието между нас натежава, докато не започвам да чувам единствено туптенето на кръвта в ушите ми.

Мама му стара!

Тя не откъсва очи от моите.

Не го прави, Ана!

Не. Няма да стане.

Тръсвам глава. Непоносима жена.

— Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

Тя пъхва влажен кичур коса зад ухото си и мълчи.

Какво да кажа за Елена? Замислям се за връзката ни. Онези стремглави години. Тайните срещи. Бързото чукане. Болката. Удоволствието. Освобождаването… Заповедите и спокойствието, които тя внесе в света ми.

— Тя ме обичаше по начин, който беше… приемлив за мен — казвам тихо, сякаш съм сам.

— Приемлив? — пита Ана недоумяващо.

— Да.

Ана очаква още.

Иска още.

Мама му стара!

— Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. — Говоря съвсем тихо. — Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен.

Тя поема рязко въздух.

Уф! Толкова мразя да говоря за това.

— Тя все още ли те обича?

Не!

— Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен. Никога не съм говорил с друг за тези неща. Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.

— Аз ти вярвам. Но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.

— Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.

Тя отново гледа ръцете си, топнати под водата.

— Опитвам се да разбера. Ти си… загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.

Неочаквано изпълнена с решителност, тя се приближава през водата към мен, кожата ѝ прилепва към моята.

— Не ми се сърди, моля те.

— Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин и с…

По дяволите!

— С нея? С госпожа Робинсън ли? Говориш за тези неща с нея? — пита тя задъхано и тихо.

— Да.

— За какво говориш с нея?

Обръщам се към нея толкова рязко, че водата се разплисква и прелива на пода.

— Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко.

— За мен? — пита тя.

— Да.

— Защо говориш с нея за мен? — пита тя и се цупи.