Грей

Очите ѝ блестят. Много е ядосана. Защо? Тази работа няма нищо общо с нея. Само че аз не искам да се разрази скандал насред бара. Овладявам гласа си.

— Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда.

Господи, сигурно щях вече да съм мъртъв, ако не беше Елена. Едва успявам да се овладея.

Тя смръщва вежди.

— Не разбирам.

„Накарай я да млъкне, Грей“.

— Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После… може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага.

Веднага проличава, че я обзема паника.

— Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си тук.

„Наистина щастлива“ ли каза? За малко да ме заблудиш.

— Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя…

— Ревнуваш ли?

Как да я накарам да разбере, че двамата с Елена сме приятели? Няма причина да ревнува.

Очевидно госпожица Стийл обича да притежава хората и чувствата им.

Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че и аз съм същият.

— Да. И съм ядосана за това, което ти е направила — продължава тя.

— Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността… е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години — пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнеспартньор.

Тя се ококорва.

А, не съм ли споменал?

Че защо да го споменавам? Това няма абсолютно нищо общо с нея.

— Да, ние сме бизнеспартньори. Сексът е минало и за двама ни. От години.

— Защо прекратихте връзката си?

— Мъжът ѝ разбра. Не може ли да говорим за това друг път? Някъде… насаме?

— Няма да ме убедиш, че не е педофилка.

„Мама му стара, Ана! Прекаляваш!“

— Не мисля за нея по този начин. И никога не съм мислил така. Стига вече! — изръмжавам.

— Обичаше ли я?

Какво?

— Карате ли се? — Карла се връща. Ана се насилва да се усмихне и стомахът ми се свива.

— Не, мамо.

Обичал ли съм Елена?

Отпивам от напитката си. Мама му стара, обожавах я… но дали съм я обичал? Нелеп въпрос. Не знам нищичко за романтичната любов. Това са нейните глупости за цветя и рози. Сигурно сантименталните романи, в които действието се развива през деветнайсети век, са напълнили главата ѝ с простотии.

Писва ми.

— Е, дами, ще ви оставя да си поговорите. Пишете напитките на сметката ми. Стая 612. Ще ти се обадя сутринта, Анастейжа. До утре, Карла.

— О, толкова е приятно да те наричат по име.

— Красиво име за красива жена. — Стискам ръката на Карла. Комплиментът е искрен, макар да не се усмихвам.

Ана мълчи, умолява ме с поглед, който пренебрегвам. Целувам я по бузата.

— После, бебчо — прошепвам на ухото ѝ, след това се врътвам и тръгвам през бара, за да се върна в стаята си.

Това момиче ме провокира по начин, по който никой досега не е успявал.

Много ми е ядосана; може пък да е предменструален синдром. Нали каза, че цикълът ѝ трябва да дойде тази седмица.

Втурвам се в стаята си, трясвам вратата и излизам на балкона. Топло е. Поемам дълбоко дъх, усещам наситения дъх на реката. Нощта се е спуснала и реката е мастиленочерна, също като небето… и като настроението ми. Дори не съм споменал за летенето утре. Стискам перилата на балкона. Светлините на брега и на моста подобряват гледката… но не и настроението ми.

Защо защитавам връзка, която е започнала по времето, когато Ана сигурно е била в четвърти клас? Да, необичайно е, но нищо повече.

Прокарвам ръце през косата си. Това пътуване не се получава, както съм очаквал. Изглежда, е грешка да дойда тук. А като си помисля, че Елена ме накара да дойда.

Телефонът ми бръмва и се надявам да е Ана. Оказва се Рос.

— Да — сопвам се.

— Господи, Крисчън, да не би да те прекъсвам?

— Не, извинявай. Какво става? — „Успокой се, Грей“.

— Исках да ти разкажа за срещата с Марко. Ако не е удобно, ще позвъня утре сутринта.

— Не, всичко е наред.

На вратата се чука.

— Чакай малко, Рос. — Отварям и очаквам Тейлър или някой от хотела, но се оказва Ана, стои в коридора, срамежлива и красива.

Тя е тук!

Отварям по-широко и ѝ давам знак да влезе.

— Изплатени ли са всички дължими суми на уволнените? — питам Рос, без да откъсвам очи от Ана.

— Да.

Ана влиза в стаята и ме наблюдава уплашено, устните ѝ са разтворени, влажни, очите ѝ потъмняват. Какво е това? Откъде е тази промяна? Познавам този поглед. Това е желание. Тя ме желае. Аз също я желая, особено след разправията в бара.

Иначе защо ще идва?

— И колко ни излезе всичко това? — питам Рос.

— Почти два милиона.

Подсвирвам през зъби.

— Това е адски скъпа грешка.

— ГЕХ поема отдела по фиброоптика. — Тя е права. Нали това е една от целите ни.

— А Лукас? — питам.

— Той реагира зле.