Грей

Оставям десетачка на бара и тръгвам към тях.

Погледите ни се срещат. Тя пребледнява от шока, поне така ми се струва, а аз все още не знам как ще ме посрещне или как ще овладея избухването си, ако каже още нещо за Елена.

Тя прибира косата зад ушите си с неуверени пръсти. Сигурен знак, че е нервна.

— Здрасти — изквичава нервно.

— Здравей. — Навеждам се и я целувам по бузата. Тя ухае божествено, но се напряга, когато устните ми докосват кожата ѝ. Прелестна — слънцето е жарнало кожата ѝ. Не носи сутиен. Гърдите ѝ напират под копринения топ, но са скрити от дългата коса.

Само за мен са, нали?

Въпреки че е бясна, се радвам да я видя.

— Крисчън, това е майка ми, Карла.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Адамс.

Майка ѝ не откъсва очи от мен.

Преценява ме. „Не обръщай внимание, Грей“.

След пауза, която е доста по-дълга от необходимото, тя казва само:

— Крисчън!

— Какво правиш тук? — пита обвинително Ана.

— Дойдох да те видя, разбира се. И съм отседнал в този хотел.

— Отседнал си тук? — почти изписква тя.

„Да, и аз не мога да повярвам“.

— Е, вчера си пожела да съм тук. — Опитвам се да преценя реакцията ѝ. Досега съм видял нервно наместване на стола и съм чул обвинителен тон и напрегнат глас. Не върви добре. — А ние се стремим да задоволяваме желанията на госпожица Стийл — добавям с надеждата да ѝ пооправя настроението.

— Ще ни направите ли компания за по едно питие, Крисчън? — предлага мило госпожа Адамс и маха на сервитьора.

Имам нужда от нещо по-силно от бира.

— Един джин с тоник — казвам на човека. — „Хендрикс“, ако имате, или „Бомбай Сапфайър“. Краставичка с „Хендрикс“, лайм с „Бомбай“.

— И още два космополитъна, ако обичате — добавя Ана и ме поглежда нервно.

Има право да е нервна. Според мен е изпила предостатъчно.

— Седнете, Крисчън.

— Благодаря, госпожо Адамс.

Изпълнявам послушно и сядам до Ана.

— Значи по една огромна случайност си отседнал в хотела, в който аз по друга огромна случайност пия? — Гласът на Ана е напрегнат.

— Или да го кажем по друг начин. Ти случайно пиеш в хотела, в който аз по случайност съм отседнал. Всъщност току-що приключих с вечерята си, дойдох да пийна нещо и те видях. Тъкмо се бях замислил дълбоко над последния ти имейл, вдигам очи и… — поглеждам я многозначително — ето те и теб. Каква случайност!

Ана е явно смутена.

— С майка ми бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа, и решихме да пийнем по нещо — обяснява тя бързо, сякаш се оправдава, че пие в бар с майка си.

— Ти ли купи това потниче? — питам. Наистина изглежда зашеметяващо. Камизолата ѝ е смарагдовозелена; направил съм добър избор — цвят на скъпоценен камък — за дрехите, които Каролайн Актън е избрала за нея. — Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасно.

Тя се изчервява и устните ѝ се извиват, когато чува комплимента.

— Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето, че те намирам тук.

Хващам ръката ѝ, защото горя от желание да я докосна, и я стискам лекичко. Бавно галя кокалчетата с палец и дишането ѝ се променя.

„Точно така, Ана. Почувствай го.

Не ми се сърди“.

Тя вдига очи към мен и съм възнаграден със срамежлива усмивка.

— Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук. Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа. — Едва се сдържам да не целуна кокалчетата ѝ. Не знам какво е казала на майка си за нас, ако изобщо е казала нещо.

— Крисчън, така се радвам да се запознаем. Ана говори с толкова топли чувства за вас.

— Нима? — Поглеждам Ана и тя се изчервява.

Топли чувства, а?

На това му се казва добра новина.

Сервитьорът оставя джина с тоник пред мен.

— „Хендрикс“, сър!

— Благодаря.

Сервира на Ана и майка ѝ нови коктейли.

— Колко време ще останете в Джорджия, Крисчън? — пита майка ѝ.

— До петък, госпожо Адамс.

— Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла.

— С удоволствие, Карла.

— Идеално — отвръща тя. — Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната.

Изправям се заедно с нея, след това сядам, готов да посрещна унищожителния гняв на госпожица Стийл. Отново хващам ръката ѝ.

— Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? — Целувам всяко кокалче.

— Да — сопва се тя.

Да не би да ревнува?

— Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа. Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала?

— Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета, Крисчън.

Изтръпвам.

— Не може да съдиш хората така. Не беше така. — Пускам ръката ѝ, обзет от безсилие.

— О, нима? А как беше? — сопва се тя и вирва предизвикателно малката си брадичка.

Алкохолът ли говори?

Тя продължава:

— Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия?

Сега вече говори глупости.

— Ана, не беше така.