Грей

— Крисчън. Разказвай за момичето.

— За мен совиньон блан „Мендочино“ — обръщам се към сервитьора. Той кима и се отдалечава с бърза крачка.

— Няма ли повод за празнуване? — Елена отпива глътка шампанско и извива вежди.

— Просто не разбирам защо правиш чак такъв въпрос.

— Не правя въпрос. Просто съм любопитна. Тя на колко години е? С какво се занимава?

— Току-що се дипломира.

— Не е ли малко млада за теб?

Извивам вежда.

— Сериозно ли ме питаш? Точно ти ли?

Елена избухва в смях.

— Как е Айзък? — подсмихвам се аз.

Тя отново прихва.

— Държи се прилично. — Очите ѝ блестят палаво.

— Сигурно умираш от скука — отвръщам сухо.

Тя се усмихва леко напрегнато.

— Той е добро домашно животинче. Хайде да поръчваме.

Докато ядем раци, решавам да не я измъчвам повече.

— Казва се Анастейжа и учи литература в университета на Ванкувър, запознахме се, когато дойде да ме интервюира за студентския вестник. Тази година изнасях реч на церемонията по връчването на дипломите.

— Тя запозната ли е?

— Все още не, но се надявам.

— Леле!

— Да. Избяга в Джорджия, за да премисля нещата.

— Далече е отишла.

— Знам. — Поглеждам раците и се питам как е Ана и какво прави; надявам се да спи… сама. Когато вдигам глава, Елена ме наблюдава. Напрегнато.

— Не съм те виждала в подобно състояние — казва тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Разсеян си. Не е типично за теб.

— Толкова ли е очевидно?

Тя кима и погледът ѝ омеква.

— За мен е очевидно. Според мен тя е преобърнала целия ти свят.

Поемам си рязко дъх, но се прикривам, като вдигам чашата към устата си.

„Много проницателно, госпожо Линкълн“.

— Мислиш ли? — казвам, след като отпивам.

— Така ми се струва — отвръща тя и очите ѝ ме пронизват.

— Тя ме обезоръжава.

— Сигурна съм, че това е нещо ново. Обзалагам се, че се питаш какво прави в Джорджия, какво мисли. Познавам те.

— Да. Искам да вземе правилното решение.

— Иди да я видиш.

— Какво?

— Чу ме.

— Сериозно ли говориш?

— След като тя не може да реши. Върви да се възползваш от невероятния си чар.

Сумтя подигравателно.

— Крисчън — кара ми се тя, — когато искаш нещо толкова много, преследваш целта и винаги побеждаваш. Това ти е добре известно. Наистина се отнасяш към себе си ужасно негативно. Направо ме побъркваш.

Въздишам.

— Не съм сигурен.

— Сигурно горкото момиче е отегчено до смърт там. Върви. Ще получиш отговор. Ако е не, продължаваш напред, ако е да — радвай се на времето с нея.

— Тя се връща в петък.

— Възползвай се от възможността, миличък.

— Тя ми каза, че ѝ липсвам.

— Ето, виждаш ли? — Очите ѝ блестят доволно.

— Ще си помисля. Още шампанско?

— Да, благодаря — отвръща тя и се усмихва като момиче.

Докато шофирам към Ескала, обмислям съвета на Елена. Бих могъл да отида да се видя с Ана. След като ми каза, че ѝ липсвам… а и самолетът е на разположение.

Връщам се у дома и сядам да прочета последния ѝ имейл.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Подходяща компания за вечеря

Дата: 31 май 2011, 23:58

До: Крисчън Грей

 

Надявам се вечерята ти със старата приятелка да е минала забавно.

Ана

ПП: Госпожа Робинсън ли беше?

Мамка му!

Това е съвършеното извинение. Трябва да отговоря лично. Звъня на Тейлър и му казвам, че на сутринта имам нужда от Стивън и гълфстрийма.

— Разбира се, господин Грей. Къде заминавате?

— Ние заминаваме за Савана.

— Добре, господине.

Долавям в гласа му весела нотка.

Сряда, 1 юни 2011

Сутринта протича интересно. Тръгваме от Боинг Фийлд в 11:30; Стивън лети с втория си пилот, Джил Бейли, и трябва да пристигнем в Джорджия в 19:30 местно време.

Бил е уредил за утре среща с комисията по строителство на Савана, а тази вечер вероятно ще се срещнем с тях за по питие. Така че, ако Анастейжа е заета или не иска да се видим, пътуването няма да е напразно.

„Точно така, залъгвай се, Грей“.

С Тейлър похапнахме лек обяд и сега той оправя разни документи, а аз имам да почета.

Единствената част от уравнението, която ми предстои да реша, е срещата с Ана. Да видим какво ще излезе, когато пристигна в Савана; надявам се по време на полета да ме осени вдъхновение.

Прокарвам ръка през косата и за пръв път от много време се отпускам и задрямвам, докато G550 лети на девет хиляди метра височина към международно летище Савана/Хилтън Хед. Боботенето на двигателите ме успокоява, освен това съм изморен. Много изморен.

„Заради кошмарите е, Грей“.

Нямам представа защо сега са толкова натрапчиви. Затварям очи.

— Така ще бъде с мен. Разбра ли?

— Да, госпожо.

Тя прокарва ален нокът по гърдите ми.

Трепвам и дърпам връзките, а тъмнината се надига и кожата ми гори под всеки неин допир. Аз обаче не издавам и звук.

Не смея.

— Ако се държиш прилично, ще ти позволя да свършиш. В устата ми.

Леле!