Грей

— Не ми отговори на въпроса — настоява тя.

„Невъзможна жена! Карах като луд, за да дойда при теб след тъпия ти имейл. Ето ти отговора“.

Мърморя, че ще отговоря по мейла. Няма да говоря по този въпрос. Разговорът е приключил.

Преди да реша нещо друго и да тръгна обратно към „Хийтман“, ставам, вадя всичко от джобовете си, свалям чорапите и обувките, след това и панталоните. Мятам сакото на стола и лягам.

— Лягай — изръмжавам.

Тя се подчинява и аз се подпирам на лакът, наблюдавам я.

— Ако ще плачеш, моля те, плачи пред мен. Трябва да знам какво става.

— Искаш ли да плача?

— Не бих казал. Искам просто да знам как се чувстваш. Не искам да се изнизваш между пръстите ми като пясък. Изгаси лампата. Късно е, а утре и двамата сме на работа.

Тя гаси.

— Обърни се с гръб към мен.

„Не искам да ме докосваш“.

Леглото хлътва, когато тя се мести, и аз я прегръщам и нежно я придърпвам към себе си.

— Спи, бебчо — шепна и вдъхвам аромата на косата ѝ.

По дяволите, ухае толкова хубаво!

Лелиът тича по тревата.

Смее се. Високо.

Тичам след него. Смея се.

Ще го хвана.

Около нас има малки дръвчета.

Дръвчета бебета, отрупани с ябълки.

Мама ми дава да бера ябълките.

Мама ми позволява да ям ябълките.

Тъпча ябълките в джобовете си. Във всички джобове.

Крия ги в пуловера.

Ябълките са вкусни.

Ябълките миришат хубаво.

Мама прави пай от ябълки.

Пай от ябълки със сладолед.

Те карат коремчето ми да се усмихва.

Крия ябълките в обувките си. Крия ги под възглавниците.

Има един мъж. Дядо Трев-Трев-ян.

Името му е трудно. Трудно ми е да го произнеса наум.

Той има друго име. Ти-о-дор.

Тиодор е смешно име.

Дърветата бебета са негови.

В неговата къща. Там живее.

Той е татко на мама.

Смее се гръмко. Има големи рамене.

И щастливи очи.

Тича, за да ни хване с Лелиът.

Не можеш да ме хванеш!

Лелиът тича. Смее се.

Аз тичам. Хващам го.

Падаме в тревата.

Той се смее.

Ябълките блестят на слънцето.

Толкова са вкусни.

Вкусотийка.

Миришат много хубаво.

Ама много хубаво.

Падат върху мен.

Извивам се и те ме удрят по гърба. Бодат.

Ох!

* * *

Ароматът е още тук, сладък, остър.

Ана.

Когато отварям очи, съм я прегърнал, крайниците ни са преплетени. Тя ме наблюдава с нежна усмивка. Лицето ѝ вече не е на петна, нито пък е подпухнало; тя грее. Членът ми е съгласен и се надървя вместо поздрав.

— Добро утро. — Объркан съм. — Господи, дори в съня си съм залепен за теб като стикер! — Протягам се, отдръпвам се от нея и се оглеждам. Разбира се, че сме в нейната стая. Очите ѝ грейват от любопитство, когато членът ми се притиска в нея. — Надушвам един прекрасен старт на деня, но май трябва да почакаме до неделя. — Заравям нос под ухото ѝ и се надигам на лакът.

— Толкова си горещ — кара ми се тя.

— И ти не си за изхвърляне. — Усмихвам се широко и размърдвам бедра, дразня я с любимата част от тялото си. Тя се опитва да ме погледне с неодобрение, но така и не успява — дори се забавлява. Навеждам се и я целувам.

— Добре ли спа? — питам.

Тя кима.

— И аз.

Изненадан съм. Наистина съм спал много добре. Казвам ѝ го. Никакви кошмари. Единствено сънища…

— Колко е часът?

— Седем и половина.

— Седем и половина?! Мамка му! — Скачам от леглото и започвам да нахлузвам дънките. Тя ме наблюдава и се опитва да потисне смеха си.

— Ти определено не ми влияеш добре! — оплаквам се. — Имам среща. Трябва да бързам. Трябва да съм в Портланд в осем. Ти какво — смееш ли ми се?

— Да — признава тя.

— Закъснях, а аз никога не закъснявам. Още нещо ново, госпожице Стийл. — Взимам си сакото, навеждам се и обхващам главата ѝ с две ръце. — До неделя — шепна и я целувам. Грабвам си часовника, портфейла и парите от нощното шкафче, вземам обувките и тръгвам към вратата. — Тейлър ще дойде и ще се оправи с бракмата ти. И бях съвсем сериозен! Не я карай! Ще се видим в апартамента ми в неделя. Ще ти пиша в колко часа.

Оставям я малко зашеметена, изскачам от апартамента и се втурвам към колата.

Обувам си обувките чак след като сядам зад волана. После натискам газта и криволича между другите автомобили, насочвам се към Портланд. Налага се да се срещна със сътрудниците на Еймън Кавана по дънки. Добре че срещата е по Уебекс.

Втурвам се в стаята си в „Хийтман“ и пускам лаптопа: осем и две минути. Мама му стара! Не съм се обръснал, но приглаждам косата си, опъвам сакото и се надявам да не обърнат внимание, че отдолу съм само по тениска.

Всъщност на кого му пука?

Отварям Уебекс и Андреа е онлайн, чака ме.

— Добро утро, господин Грей. Господин Кавана ще закъснее, но в Ню Йорк и тук в Сиатъл са готови за вас.

— Фред и Барни? — Двамата ми флинтстоуновци. Подсмихвам се при тази мисъл.

— Да, господине. Също и Рос.

— Супер. Благодаря. — Останал съм без дъх. Забелязвам учудения поглед на Андреа и решавам, че е най-добре да не му обръщам внимание. — Би ли ми поръчала препечена кифла с крем сирене и пушена сьомга, и черно кафе. Да донесат закуската в стаята веднага.

— Добре, господин Грей. — Тя прехвърля разговора към конференцията и ме предупреждава: — Започвате.

Натискам линка и се включвам.