Грей

Тя извива изненадано вежди. Сигурно не може да се начуди на загрижеността ми към приятелката ѝ. Поглежда ме злобно, става и изтрополява до кухнята. След като рови в разни кутии ми подава две таблетки и чаша вода.

Връщам се в стаята и подавам таблетките на Ана, а след това сядам на леглото.

— Изпий ги.

Тя ги лапва и очите ѝ стават тревожни.

— Говори. Каза ми, че си добре. Никога нямаше да тръгна, ако знаех, че има проблем, и ако изобщо можех да предположа, че си в такова състояние. — Вече поразсеяна, тя започва да си играе с нишка от кувертюрата. — Когато ми каза, че си добре, го приех за истина. А не е било така, нали?

— Мислех, че съм добре — признава тя.

— Анастейжа, не можеш да ми казваш нещо, което си си наумила, че аз искам да чуя. Това не е нито честност, нито откровеност. Как очакваш да не подложа на съмнение всяка твоя дума, казана досега?

Тази мисъл ме потиска.

„Говори с мен, Ана“.

— Как се чувстваше, докато те удрях и след това?

— Не ми хареса. Не искам да го правиш повече.

— Не те удрях, за да ти хареса.

— А защо на теб ти харесва? — пита тя с по-силен глас.

Мама му стара! Не мога да ѝ кажа защо.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— О, повярвай ми, едва ли има нещо, което би ми било по-забавно от отговора на този въпрос. — Сега вече не се опитва да скрие сарказма си.

— Внимавай.

Тя пребледнява.

— Ще ме биеш пак ли?

— Не, не и тази вечер. — „Мисля, че ти беше достатъчно“.

— Слушам. — Тя все още чака отговор.

— Харесвам властта, която ми дава това, Анастейжа. Контрола. Искам да се държиш по определен начин и ако не го правиш, ще те наказвам и ще се научиш да се държиш по начина, който ми харесва. И ми харесва идеята да те наказвам. Исках да ти напляскам дупето от мига, в който ме попита дали съм гей.

„И не искам да въртиш очи, нито пък да ми говориш саркастично“.

— Значи не ме харесваш такава, каквато съм? — пита тя нещастно.

— Мисля, че си прекрасна такава, каквато си.

— Защо се опитваш да ме промениш тогава?

— Не искам да те променям. — „Да пази Господ. Ти си изкусителна“. — Искам да се отнасяш с уважение и да следваш няколко прости правила. И искам да не ме предизвикваш и да не ми възразяваш постоянно. Толкова ли е сложно? — „Искам да си в безопасност“.

— Но ти искаш да ме наказваш!

— Да, искам.

— Това не го разбирам.

Въздъхвам.

— Просто съм такъв. Имам нужда да те контролирам. Искам да се държиш по определен начин и ако не го направиш… — Мислите ми започват да се лутат. „Толкова е възбуждащо, Ана. Ти също беше възбудена. Не можеш ли да го приемеш? Прехвърлена на коляното ми… да чувстваш задника си под ръката ми…“ — Искам да виждам розовата ти красива кожа с цвят на алабастър под ръцете си. Това ме възбужда.

— Значи не те възбужда болката, която ми причиняваш?

— В много по-малка степен от това да виждам дали си способна да я понесеш, но не това е причината. — Всъщност в доста голяма степен, но точно сега нямам намерение да ровя в този въпрос. — Ако ѝ кажа, ще ме изхвърли. — Причината е усещането, че си моя и че мога да правя с теб това, което пожелая. Пълен контрол над някой друг. Това е, което ме възбужда, Анастейжа. Бедна ти е фантазията колко ме възбужда.

Трябва да ѝ дам някоя и друга книга за подчинените.

— Виж, не мога да ти обясня добре. Не се е налагало да го правя никога. Самият аз не съм се замислял много. Винаги съм бил сред хора, мислещи като… мен. — Млъквам, за да се уверя, че следи мисълта ми. — А ти все още не си ми отговорила на въпроса. Как се чувстваше след това?

Тя мига.

— Объркана.

— Ти беше възбудена, Анастейжа.

„В теб се крие извратена душа, Ана. Знам го“.

Затварям очи и си спомням колко беше мокра, как тръпнеше в очакване, след като я нашляпах. Когато ги отварям, тя ме наблюдава, зениците ѝ са се разширили, устните са отворени… езикът ѝ облизва горната устна. И тя го иска.

„Мама му стара! Не отново, Грей. Не и когато е в подобно състояние“.

— Не ме гледай така — предупреждавам грубо.

Тя извива учудено вежди.

„Много добре знаеш какво имам предвид, Ана“.

— Нямам презервативи, Анастейжа, а и сега си разстроена. Обратно на становището на съквартирантката ти, аз не съм чудовище с постоянна ерекция. И така, почувствала си се объркана.

Тя мълчи.

Господи!

— Нямаш проблем да ми говориш каквото ти дойде на ума, когато пишеш мейли. Точно те ми казват какво всъщност мислиш и как се чувстваш. Защо не можеш да го правиш очи в очи? Възможно ли е да те притеснявам толкова много?

Пръстите ѝ продължават да мачкат кувертюрата.

— Ти ме привличаш, съблазняваш и напълно ме объркваш, Крисчън. Заливаш ме, завладяваш ме. Чувствам се като Икар, който лети прекалено близо до слънцето. — Гласът ѝ е тих, но в него напират чувства.

Признанието ѝ ме поваля като ритник в главата.

— Мисля, че тая работа с Икар е точно обратното — прошепвам.

— Какво казваш?

— О, Анастейжа, ти успя да ме омагьосаш. Не е ли очевидно?

„Затова съм тук“.

Тя не е убедена.

„Повярвай ми, Ана“.

— И все още не си отговорила на въпроса ми. Напиши ми мейл, но веднага, защото наистина искам да спя. Може ли да остана?

— Искаш ли да останеш?

— Ти искаше да дойда.