Грей

Трябва да глътна малко свеж въздух. Профучавам покрай Оливия и Андреа, които ми се струват доста заети, въпреки че забелязвам въпросителния поглед на Андреа, докато се качвам в асансьора.

Навън е ослепителен забързан следобед. Поемам дълбоко дъх и усещам соления въздух, който приижда откъм Пролива. Дали да не се махна за остатъка от деня? Днес следобед имам среща с кмета. Колко дразнещо — утре ще се видя с него на събитието в Търговската палата.

Събитието!

Неочаквано ми хрумва идея и зареден с нов ентусиазъм се насочвам към едно малко магазинче, което познавам много добре.

След срещата в кабинета на кмета вървя десет, може би повече пресечки до Ескала; Тейлър е отишъл да вземе Ана от летището. Когато влизам в хола, Гейл е в кухнята.

— Добър вечер, господин Грей.

— Здрасти, Гейл. Как мина денят?

— Добре, господине, благодаря.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, господине. Пристигнаха дрехите за госпожица Стийл — извадих ги и ги прибрах в гардероба в нейната стая.

— Чудесно. Лейла не се е мяркала, нали? — Тъп въпрос. Ако имаше нещо, Гейл щеше да ми позвъни.

— Не, господине. Пристигна това. — И ми подава малко червено пликче от магазин.

— Добре. — Вземам го, без да обръщам внимание на веселите искрици в очите ѝ.

— Колко души очаквате за вечеря?

— Двама, благодаря. И още нещо, Гейл.

— Какво, господине?

— Би ли сложила сатенени чаршафи на леглото в стаята с играчките?

Надявам се да вкарам Ана там по някое време през уикенда.

— Добре, господин Грей — отвръща тя малко изненадано. Отново се заема с работата си и ме оставя малко учуден от държането ѝ.

Може би Гейл не одобрява, но аз искам каквото искам от Ана.

В кабинета си вадя от пликчето кутийката на „Картие“. Това е подарък за Ана. Ще ѝ го дам утре по някое време за събитието: обици. Семпли. Елегантни. Красиви. Също като нея. Усмихвам се. Дори с гуменки и дънки личи момичешкият ѝ чар.

Надявам се да приеме подаръка. Като моя подчинена, тя не би имала друг избор, но според новото ни споразумение нямам представа каква ще е реакцията ѝ. Каквото и да стане, ще е интересно. Докато слагам кутийката на бюрото, ме разсейва звън откъм компютъра. Последните схеми на Барни за таблета са в инбокса и нямам търпение да ги видя.

Пет минути по-късно звъни Уелч и хрипти:

— Господин Грей?

— Да, нещо ново?

— Говорих с Ръсъл Рийд, съпруга на госпожа Рийд.

— И? — На мига се чувствам оживен. Изфучавам от кабинета си, пресичам хола и заставам пред прозореца.

— Той казва, че съпругата му е на гости на родителите си — докладва Уелч.

— Какво?

— Именно. — Уелч ми се струва не по-малко вкиснат от мен.

Докато наблюдавам ширналия се в краката ми Сиатъл и знам, че госпожа Рийд или Лейла Уилямс, е някъде там, раздразнението ми расте. Прокарвам пръсти през косата си.

— Може да му е казала тъкмо това.

— Може — отвръща той. — Само че, засега поне, не сме открили нищо.

— Значи няма и следа от нея, така ли? — Не мога да повярвам, че е изчезнала просто така.

— Нищичко. Но ако използва банкомат, ако осребри чек или се включи в някоя социална мрежа, веднага ще я засечем.

— Добре.

— Искаме да прегледаме и охранителните камери около болниците. Ще ни струва доста и ще отнеме повече време. Съгласен ли сте?

— Да. — Настръхвам, но не е заради разговора. Поради някаква необяснима причина усещам, че ме наблюдават. Обръщам се и забелязвам Ана на прага на стаята, впила е очи в мен, намръщила чело, устните ѝ са свити, замислена е и е с къса, ужасно къса поличка. Виждам единствено очи и крака… най-вече крака. Представям си ги кръстосани на кръста ми.

Желание, неподправено, истинско, подпалва кръвта ми, докато я гледам.

— Веднага се заемаме — обещава Уелч.

Приключвам разговора с него, без да откъсвам поглед от Ана, и пристъпвам към нея, събличам си сакото, махам вратовръзката и ги хвърлям на канапето.

Ана!

Прегръщам я, подръпвам опашката ѝ, вдигам нетърпеливите ѝ устни към своите. Тя има вкус на рай, на дом, на есен и на Ана. Ароматът ѝ нахлува в ноздрите ми, докато поемам всичко, което предлага топлата ѝ сладка уста. Тялото ми се стяга от очакване и глад, докато езиците ни се преплитат. Искам да потъна в нея, да забравя за гадния край на седмицата, да забравя за абсолютно всичко освен за нея.

Устните ѝ са трескави под моите. Смъквам ластика за коса и пръстите ѝ се преплитат с моите. Неочаквано ме притиска нужда, отчаяно желание да съм с нея. Отдръпвам се и поглеждам замаяното ѝ от страст лице.

И аз се чувствам по същия начин. Какво прави тя с мен?

— Какво има? — прошепва тя задъхано.

Отговорът е ясен, звънти в мислите ми.

„Ти ми липсваше“.

— Толкова съм щастлив, че се върна. Нека се изкъпем заедно. Сега!

— Добре — съгласява се тя с дрезгав глас. Хващам я за ръка и тръгваме към банята. Пускам душа, след това се обръщам към нея. Тя е великолепна, очите ѝ блестят, искрят в очакване. Погледът ми опипва тялото ѝ чак до голите крака. Никога досега не съм я виждал с толкова къса пола, да показва толкова много плът, и не съм сигурен, че одобрявам. Само аз имам право да я гледам.