Грей

— Станахме приятели. Оказа се, че баща ми и неговият баща са служили заедно в армията преди да се родя. Започнаха отново да поддържат връзка и сега са първи приятели.

Виж ти.

— Твоят баща и неговият ли?

— Да. — Тя навива ленти паста на вилицата си.

— Виж ти.

— Много е вкусно. — Усмихва ми се доволно и халатът ѝ се разтваря леко, разкрива едната гърда. Щом я виждам, членът ми потръпва.

— Как се чувстваш? — питам.

— Добре.

— Искаш ли още?

— Още ли?

— Още вино? — Още секс? Да отидем в стаята с играчките?

— Мъничко.

Наливам ѝ още малко сансер. Не искам нито един от нас да пие много, ако ще си играем.

— Какво става със ситуацията?

Лейла. Мама му стара. Не искам да обсъждам този въпрос.

— Извън контрол. Не бива да се притесняваш, Анастейжа. Имам планове за теб тази вечер.

Да видим дали ще успеем да играем така, че да останем доволни и двамата.

— О, така ли?

— Да. Искам те готова в стаята след петнайсет минути. — Ставам и я наблюдавам внимателно, за да преценя реакцията ѝ. Тя отпива бърза глътка вино и зениците ѝ се разширяват. — Може да се приготвиш в твоята стая. По една случайност гардеробът ти е пълен с дрехи. За теб. И не искам да ми спориш!

Тя ме поглежда и устата ѝ се разтваря в изненадано „о“. Аз пък я поглеждам строго и я предизвиквам да посмее да започне спор. Колкото и да е невероятно, тя не казва и дума и аз тръгвам към кабинета си, за да напиша бърз имейл на Рос и да ѝ кажа да започне процеса по поглъщането на СИП колкото е възможно по-скоро.

Преглеждам два служебни имейла, но не виждам нищо за госпожа Рийд. Пропъждам мислите за Лейла от главата си. И без това съм мислил за нея през изминалите двайсет и четири часа. Тази вечер ще обърна внимание на Ана и ще се позабавляваме.

Когато се връщам в кухнята, Ана я няма. Предполагам, че вече е горе и се подготвя.

В дрешника свалям халата и обувам любимите си дънки. В същото време си представям Ана в банята ми — безупречния ѝ гръб, ръцете ѝ, притиснати до плочките, докато я чукам.

Боже, това момиче наистина има кураж.

Да видим докъде ще ѝ стигне.

Обзет от въодушевление, вземам айпода от хола и бързам към горния етаж и стаята с играчки.

Когато заварвам Ана коленичила, както трябва, до вратата — свела очи, разтворила крака, само по гащички — първото ми чувство е на огромно облекчение.

Все още е тук; няма нищо против.

Втората ми реакция е гордост: последвала е инструкциите ми точно както трябва. Трудно ми е да скрия усмивката си.

Госпожица Стийл не се отказва от предизвикателствата.

Затварям вратата и забелязвам, че е закачила халата си на една кукичка. Минавам покрай нея бос и оставям айпода на скрина. Решил съм да я лиша от всички сетива, освен от докосване, да видим как ще се справи с това. Леглото е със сатенени чаршафи.

Кожените белезници са на място.

Вадя от скрина ластик за коса, превръзка за очите, кожена ръкавица, тапи за уши и трансмитера, който Барни е направил за айпода ми. Подреждам всичко в редица, включвам трансмитера. Нека Ана чака. Очакването е половината от атмосферата на сцената. Щом всичко е готово, се изправям над нея. Ана е навела глава, дискретната светлина гали косата ѝ. Тя изглежда скромна и красива, истински образец на подчинена.

— Прекрасна си. — Обхващам лицето ѝ с ръка, вдигам главата ѝ и сините очи срещат сивите. — Ти си красива жена, Анастейжа. И си моя. Само моя. Цялата си моя — шепна. — Стани! — командвам и когато я поглеждам в очите, усещам, че мога да потъна и да се удавя в това сериозно, унесено изражение. Привлякъл съм цялото ѝ внимание. — Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали?

Тя примигва няколко пъти, но продължава да мълчи.

— Какви са? — питам.

Тя се колебае.

А, така няма да стане.

— Какви са думите, Анастейжа?

— Жълто.

— И?

— Червено.

— Помни ги!

Тя извива вежди, очевидно презрително, и се кани да каже нещо.

А, не! Не и в моята стая с играчки.

— Не започвайте да ми остроумничите, госпожице Стийл, или ще го отнесете така, както сте на колене. Разбирате ли ме?

Колкото и да ме блазни тази мисъл, в момента искам да ми се подчинява напълно.

Тя преглъща разочарованието си.

— Е?

— Да, сър — отговаря тя бързо.

— Добро момиче! Сега, искам да използваш ключовите думи, но не защото ще изпитваш болка. Това, което ще правя, е нещо доста интензивно и трябва да ме водиш. Разбираш ли ме?

Лицето ѝ остава безизразно, не издава абсолютно нищо.

— Става дума за допир, Анастейжа. Няма да можеш да ме виждаш или чуваш. Но ще можеш да ме усещаш.

Без да обръщам внимание на объркания ѝ поглед, пускам плейъра.

Просто трябва да избера песен. В този момент си припомням разговора ни в колата след като тя спа в леглото ми в „Хийтман“. Да видим как ще понесе тюдорска хорова музика.

— Ще те завържа на леглото, Анастейжа. Но първо ще ти вържа очите и след това — показвам айпода в ръката си — няма да можеш да чуваш нищо. Това, което ще чуваш, ще е само музиката, която ти пускам.

По лицето ѝ май преминава изненада, но не съм напълно сигурен.