i 5669a7f8bc5fef14

поиска нов каскет. Мери тъкмо се готвеше да излезе, но от душевна

отпадналост се чувствуваше изнемощяла и бездейна, а телесната умора я

приковаваше към удобния стол. Тя не изпитваше желание да се връща в къщи

и пред очите и, макар и безразлично следящи движенията му, Пери,

възползувал се от чудесната възможност да прояви способностите си,

обслужи клиента с порой от думи и извърши чудеса на извънредна ловкост и

сръчност с кутиите и малката стръмна стълба, а накрая и с хартията и

канапа. Когато купувачът си отиде, Пери се върна със самодоволен вид и

като се наведе над тезгяха, поверително забеляза:

- Баща ви има чудесно предприятие, госпожице Броуди; това е истински

монопол.

Той се гордееше и с тази дума и въпреки че тя произхождаше от един труд

по икономика, с който се бореше вечер, той и я произнесе като свое

дълбоко и своеобразно откритие.

- Не че.. . ако смея да предложа.. . не че не би могло да се уголеми с

някои нови идеи и с известно модернизиране, може би с някои

нововъведения, дори с разширение на магазина.. . Да, това би могло да

стане - добави той подкупващо.

Мери не отговори, което предизвика у него потискащото чувство, че той

някак си не успява да прикове вниманието й; разговорът му се струваше

едностранен.

- Надявам се, че се чувствувате добре? - осведоми се той след доста дълга

пауза.

- Съвсем добре - отзова се тя машинално.

- Изглеждате ми, ако смея да се изразя така, малко поотслабнала в лицето.

Тя вдигна очи.

- Мислите, че съм отслабнала?

- Положително!

Пери използува случая, за да се загледа с израз на почтителна загриженост

в безучастното и, помрачено лице. Той се бе облегнал на тезгяха, подпрял

острата си брадичка на дългите си пръсти, и с цялото си тяло заемаше

заучена поза на възхищение.

- Всъщност - продължи той смело - макар да сте красива както винаги, ако

ми позволите да се изразя така, изглеждате мъничко неразположена.

Опасявам се, че горещият ден ви измъчва. Да ви донеса ли чаша вода?

Преди тя да успее да откаже, той скочи в пристъп на услужливост, излетя

като куршум, незабавно се върна с пълна догоре чаша с искряща вода и

натика студеното, изпотено стъкло в безводно отпуснатата й ръка.

- Изпийте я, госпожице Мери - настоя той. - Това ще ви помогне.

Тя сръбна няколко глътки, колкото да не го обиди, а в това време внезапна

тревожна мисъл го изпълни със загриженост.

- Вярвам, че не сте болна. Толкова сте бледа. Бяхте ли при вашия лекар? -

запита той с най-благо-приличния си тон.

При тези превзети думи Мери спря ръката, която наполовина бе издигнала

чашата към устните и, сякаш я бе озарил лъч, който с внезапна лъчезарност

й показваше какъв път да поеме. Тя погледна Пери сериозно и

съсредоточено, после отправи погледа си през отворената врата навън и

изведнъж решително стисна устни.

За момент тя остана неподвижна, а след това стана поривисто и прошепна:

- Сега трябва да вървя, господин Пери. Благодаря ви за любезността.

Без да му даде време да се опомни, тя тихо се за

пъти към вратата и излезе от магазина, оставяйки го да зяпа тъпо към

чашата, празния стол и празното пространство. Какво странно момиче,

мислеше си той, да си тръгне така, когато той се отнасяше тъй

възхитително към нея; но, разбира се, жените са странни същества, а общо

взето той смяташе, че се е държал много похвално. Господин Пери започна

да си подсвирква.

Когато излезе на улицата, Мери тръгна не надясно, накъдето беше домът й,

а наляво, по пътя, който водеше към Ноксхил. Случайната забележка на

Питър Пери й подсказа разрешението, което тя сляпо търсеше, и тъкмо това

я накара да поеме сега обратната посока. Тя ще иде на доктор. Докторите

са мъдри, лоялни, любезни; те лекуват, съветват, утешават и при това

уважават тайните на пациентите. Тя веднага си помисли за единствения

лекар, когото познаваше, доктор Лори, който, макар че влизаше в къщата им

веднъж на десет години, бе по име техен домашен лекар. Сега тя живо си

спомни последния път, когато той бе й говорил, когато бе сложил ръка

върху малката й главица и бе забелязал с преувеличено добродушие: "Едно

пени за всяка къдрица, млада госпожице! Хайде! Ще стане ли сделката? Няма

да съжалявате!" Тогава Мери бе десетгодишна и взе пенито, при все че той

не получи къдрицата. Макар и да не бе го срещала след това, тя често го

виждаше да кара двуколката си по всеки час и по най-различни места винаги

забързан и винаги с вида на учен, благороден и изискан човек, който се бе

запечатил в детската й памет. Той живееше в Ноксхил в голяма стара къща,

обрасла'с лишеи, но все още внушителна, възправена на половин път до

върха на хълма. Като крачеше решително по улицата, Мери си спомни, че е

дочувала, че приемният час на доктора започва от пладне.

До къщата на доктора имаше още доста път и скоро тя бе принудена да

забави импулсивно бързите си крачки. Само преди няколко месеца тя можеше

да изтича цялото разстояние, без дори да се задъха. Със забавянето на

крачките намаля леко и решителността й и тя започна да се чуди как да се

обърне към доктора. Мисълта да потърси съвета му й бе хрумнала така

щастливо, че не й дойдоха наум трудностите за