i 5669a7f8bc5fef14

й, преди да му заговори.

- Може ли да те погледам, преди да тръгнеш, Джеймс? - провлече глас

бабата след предпазлива пауза Този ден предизвикваше у вцепенената й душа

вълнение, близко до възбуда - ехо от полузабравените спомени от млади

години, които безразборно се втурваха в съзнанието й.

- Изглеждаш истински красавец. Чудесна мъжка фигура имаш - каза тя на

сина си. - Ех, как ми се ще да дойда с теб!

- Много са ти стари зъбите, за да те показвам на

изложбата, майко - подигра я Броуди. - Но ти би могла да спечелиш, премия

за жилавост.

Отслабналият й слух и попречи да чуе добре, а отвлечените й мисли не й

позволиха да схване пълния смисъл на забележката му.

- Да, поостаряла съм за такива работи - проплака тя. - Но имаше време,

когато бях между най-първите и при доенето, и на изложбата, и при танците

след това, и после при закачките в колите по дългия път до дома в

хладната нощ. Всичко си спомням сега. - Потъмнелите й очи блеснаха. - А

какви големи млинове и пити печахме, въпреки че тогава не им обръщах

много внимание. - Бабата въздъхна съжалително за пропуснатите

възможности.

- Шт, старо, не можеш ли да помислиш за друго освен за ядене? Като те

слуша човек, би помислил, че те моря от глад.

- Не! Не, Джеймс! Много съм благодарна за всичко, което ми даваш, и то е

изобилно. Но днес, ако се случи да видиш някое мъничко хубаво парче

чедарско сирене, не много скъпо - към края на деня може да се направят

износни покупки, - би могъл да го вземеш за мен. - Тя го загледа сервилно

и подкупващо.

Броуди избухна в шумен смях.

- Ох, ще ме умориш, старо! Твоят господ е в стомаха ти. Днес очаквам да

се срещна със сър Джон Дата. Да не искаш да нося торби и пакети, като се

видя с него - викна -той на старицата и шумно напусна стаята.

Майка му забърза към прозореца на стаята си, за да го види, като излиза

от къщата. По-голямата част от деня тя щеше да прекара тук, щеше да

напряга очите си, за да разглежда преминаващия добитък и да се радва на

разноцветните картончета - червени за първите награди, сини за вторите

награди, зелени за третите награди и безразлично жълти, означаващи само

похвала. Тя се захласваше в блъсканицата и суетнята на селската навалица

и се взираше, опитвайки се напразно да открие някое старо, познато лице в

преминаващата тълпа. Освен това от ума й не излизаше мисълта - самата

невероятност на тази мисъл разпалваше фантазията й, - че синът й можеше

да й донесе някакъв малък подарък. Тя доволно си помисли, че поне си го

бе поискала, а повече от това не можеше да направи и се настани удобно на

стола си, за да започне приятните си наблюдения.

Долу, в хола, Броуди на излизане се обърна към Мери:

- Ти по-добре иди на работата и напомни на онова магаре,.Пери, че днес

целия ден няма да идвам. В къщата на Броуди магазинът бе известен под

названието "работа", а да се произнесе думата "магазин", би се сметнало

за мизерно и дори унизително. - Той може да забрави, че днес за него е

работен ден. Той е такъв, че може да забрави и главата си... да, да. И

тичай по целия път, моето момиче, това ще ти стопи малко тлъстинките.

На Мама той каза:

- Ще се върна, когато се върна.

С тези думи се сбогуваше той в редките случаи, когато благоволяваше да се

обади на жена си, и всъщност това бе израз на необикновено великодушие,

което Мама прие с подобаваща благодарност.

- Дано да прекараш хубаво, Джеймс - каза тя боязливо, нагаждайки отговора

си към настроението му и към забележителното събитие. Само в такива редки

и паметни случаи се осмеляваше тя да го нарича с малкото му име, но

когато те се появяха, тя поемаше този риск, чувствувайки, че това укрепва

маловажното и несъществено положение, което заемаШе тя в съзнанието му.

Мама не смееше да помисли, че изложбата можеше да бъде интересна и за

нея; смяташе се, че й стига, гдето й позволяват да се възхищава от гордо

изправената фигура на мъжа й, когато той тръгваше сам да се забавлява

вън, и никога Не й идваше наум нахалната мисъл, че би могла да го

придружава. Тя нямаше дрехи, беше необходима в къщи, нямаше достатъчно

сили да понесе усилията на цял един ден на открито - всяка една от тези и

редица други причини бяха достатъчни за нейната плаха логика, за да я

възпрат.

- Надявам се, времето да се запази хубаво заради него - промърмори тя

доволна, като се върна да измие съдовете от закуската, докато Неси махаше

за довиждане на баща си от прозореца на гостната.

Когато вратата се затръшна след господаря на къщата, Мери бавно се изкачи

в стаята си, седна на ръба на леглото и се загледа през прозореца.

Въпреки ясното утро тя не виждаше трите високи брези с гладки и лъскави

кори, изправени като сребърни мачти; тя не чуваше шепота на листата, ту

светли, ту тъмни от играта на вятъра и слънцето. Погълната от себе си, тя

мислете за забележката на баща си и я прехвърляше неловко и мъчително в

ума си. "Мери, станала си дебела като къща" - бе й се присмял той. Тя

напълно разбираше, че той имаше предвид, че тя се развива и пълнее, както

е редно за нейната възраст и бърз растеж. Все пак тази единствена

забележка внезапно предизвика дълбоко безпокойство в съзнанието й,