i 5669a7f8bc5fef14

освежаваше, както хладният вятър би разведрил затворника след дълго

стоене във вонещ зандан. Всички тези мисли нахлуха в главата й и тя

непринудено и простичко каза:

- Ти ми даваш радост и свобода, Денис. Когато съм с тебе, мога да дишам.

Не познавах смисъла на любовта, преди да те срещна. Никога не бях мислила

за това... не разбирах... но сега зная, че за мен любовта значи да бъда с

теб, да дишам заедно с теб.,.

Тя се сепна и замълча, смутена, че се е осмелила да му говори така. Мярна

й се блед спомен за предишното й съществуване, за живота й без Денис, .а

като видя до себе си купичката пакети, си спомни за Мама, която сега се

чуди какво ли е станало с дъщеря й; помисли си за вече ужасното

закъснение, а също, че трябва да се въздържа и да бъде предпазлива, скочи

бързо и с къса въздишка каза:

- Сега наистина трябва да си вървя, Денис. Думите и изведнъж се стовариха

върху му като

тежко бреме, но той не започна да я моли да остане повече, а се изправи

веднага като мъж.

- Не искам да си отиваш, мила, и зная, че и ти не искаш да си отиваш, но

сега бъдещето ни е по-ясно. Трябва само да се обичаме и да чакаме.

Те още бяха сами. Дори и да беше чудовище, с безследното си изчезване

Берторели показа все пак човешко разбиране и тактично оценяване на

положението им - нещо, което би могло да натежи, макар и малко, на

везните срещу жестокостите, които му се приписваха. Двамата млади се

целунаха бързо: устните й се плъзнаха по неговите като докосването на

крилце на пеперуда. На вратата те си хвърлиха последен поглед - мълчалив

израз на тайното им разбирателство, доверие и любов, което те си

размениха като свещен талисман. После тя се обърна и излезе.

Сега чантата й се струваше лека като перце, крачките й бяха бързи, сякаш

държаха такт с танцуващото в гърдите й сърце, главата й бе изправена,

къдриците й се развяваха волно и весело зад нея и тя стигна у дома си,

преди възторгът й да се бе уталожил. Когато се втурна в кухнята, госпожа

Броуди я изгледа въпросително иззад наклонения си нос.

- Защо се забави, момиче? Много време ти беше нужно за тия поръчки. Някой

познат ли срещна? Да не те е разпитвал някой за Мат?

Мери за малко щеше да се изсмее в лицето на майка си. За момент тя си

представи какво щеше да бъде въздействието, ако й бе казала, че току-що

бе яла божествено лакомство, поднесено й от отвратителния злодей, който

измъчва деца с макарони, в забранената бърлога на падението, и то в

обществото на младеж, който буквално й предложи да прекарат меден месец в

Париж. Добре, че се въздържа, защото, ако във възбуждението си бе

отстъпила пред това абсурдно изкушение, госпожа Броуди или щеше да се

усъмни в душевното равновесие на дъщеря си, или положително щеше веднага

да припадне.

- Какво и да е, въздухът, изглежда, ти е подействувал добре - продължи

Мама с известна подозрителност. - Доста си се зачервила.

Колкото и да беше доверчива, с майчинския си инстинкт тя се съмняваше в

подобно незабавно въздействие на обикновено не особено лековития

ливънфордски въздух.

- Да, чувствувам се много по-добре сега - отговори Мери искрено с

тръпнещи устни и блеснали очи.

- Докато те нямаше, баба разправяше нещо за някакво писмо, което те

видяла да четеш - упорствуваше госпожа Броуди, преследвайки смътното си

подозрение. - Надявам се, че няма да направиш някоя пакост против волята

на баща си. Не се изправяй срещу му, Мери! Които са дръзнали да го

сторят, после са съжалявали. Краят може да бъде само един. - Тя въздъхна,

като си спомни нещо, и добави: - Най-подир той пак всичко ще узнае и ще

се нахвърли върху ти; и този край ще бъде горчив, много горчив.

Мери отхвърли палтото си с едно движение на раменете. През последния час

стройната и фигура си бе върнала младежката и властна жизненост. Тя

стоеше изправена, изпълнена с бурна радост и самоувереност.

- Мама - каза тя весело, - не се безпокой за мен. Сега девизът ми е:

"Мери не познава поражение!"

Госпожа Броуди поклати тъжно трогателно наклонената си глава и обзета от

смътно, невнятно предчувствие, събра пакетите; после излезе бавно от

стаята с още по-меланхолично сведена глава, като въплътено прорицание за

нещастие и лошо предзнаменование.

"VI

- Неси! Мери! - завика пискливо госпожа Броуди в неистов пристъп на

сервилност, докато се суетеше около Броуди и му помагаше да се облече. -

Елате да сложите гамашите на баща си!

Беше събота сутрин, двадесет и първи август - една от датите, отбелязани

с червено в календара на Броуди. Облечен със сако и голф на големи черни

и бели квадрати, с лице, почервеняло като слънце, той седеше и се мъчеше

да напъха краката си в гамашите, които бяха употребявани за последен път

преди една година точно на същия ден. Въпреки че сега предпочиташе да

забрави това обстоятелство, и тогава той бе изпитвал същата трудност при

обуването им.

- Що за идиотска глупост да се прибират гамашите влажни! - съскаше той на

жена си. Сега не могат да се притегнат на крака. По дяволите, не може ли

поне нещо да се запази както трябва в тази къща? Гамашите са се свили.

Когато нещо не беше в ред, вината неизбежно се стоварваше върху слабите

плещи на жена му.