i 5669a7f8bc5fef14

- Така до никъде няма да стигнем, мила; трябва съвсем определено да се

разберем. Ти знаеш, че искам да се оженим.

Денис впи поглед в нея; той разбра колко дълбока е невинността й и се

побоя да каже нещо повече. Вместо това взе ръката й, целуна дланта й

нежно и я притисна към бузата си.

- Ще се видим ли скоро? - попита той внезапно. - Искам отново да съм с

теб на лунна светлина и да гледам как тя се отразява в твоите очи, да

видя лунните лъчи да танцуват по косата ти.

Денис вдигна глава и погледна влюбено ръката, която още държеше в своята.

Ръцете ти са като снежинки, Мери, толкова са меки и бели, и нежни.

Студени са като сняг върху пламналото ми лице. Обичам ръцете ти и обичам

тебе.

Обзе го страстен копнеж да я има винаги при себе си. Ако е необходимо,

той ще се бори; ще излезе по-силен от обстоятелствата, които ги

разделиха, по-силен от самата съдба. С променен глас той .каза твърдо:

- Ще се ожениш за мен дори и ако трябва да чакаме, нали, Мери?

Той седеше мълчалив на фона на пищната празна сладкарница, ръката му леко

се докосваше до нейната в очакване на отговора; в очите му Мери виждаше

как душата му се стреми към нея, във въпроса му чуваше само желанието му

тя да бъде винаги щастлива с него и като забрави изведнъж за трудностите,

опасностите и пълната невъзможност за осъществяване на мечтата им, без да

знае нищо за брака, а само примираща от любов към Денис, удавила страха

си -в неговата смелост, сляла се напълно с него, тя го погледна дълбоко в

очите и отговори:

- Да.

Той не помръдна, нито се хвърли на колене в изблик на благодарност, но и

така., както седеше неподвижно, неизразима любов и пламенност преливаше

от неговото тяло в нейното през допрените им ръце, а очите му й отправиха

такъв нежен и предан поглед, че като се срещнаха с нейните, и двамата

бяха сякаш озарени от сияние.

- Няма да съжаляваш за това, мила - пошепна той, наведе се над масата и

леко целуна устните й. - Ще направя всичко по силите си, за да си

щастлива, Мери. Досега бях егоист, но занапред винаги ще се грижа първо

за теб. За теб ще работя упорито. Бързо си пробивам път, но отсега ще

върви още по-бързо. Сега имам нещичко в банката и скоро, ако си готова да

чакаш, Мери, някой ден просто ще излезем и ще се оженим.

Зашеметяващата простота на това разрешение я заслепи. Като си помисли

колко лесно ще е за тях да избягат внезапно, тайно, без баща й да знае,

да се освободят напълно от него, тя плесна ръце и пошепна:

- О, Денис, може ли? Никога не съм помисляла за това!

- Може и ще бъде, скъпа Мери. Ще работя здраво, за да можем скоро да

стъпим на краката си. Помни девиза ми! Ще го направим наш, семеен девиз.

Не мисли за Уинтъновци! А сега - стига толкова думи и грижи за главичката

ти. Остави всичко на мен и помни само, че мисля за теб и всякога се

стремя към теб. Може би ще трябва да внимаваме как се срещаме, но сигурно

ще можем да се виждаме от време на време - дори и само за да се

възхищавам от далеко на елегантната ти фигурка.

- Трябва да те виждам от време на време; няма да мога да издържа иначе -

промълви тя и наивно продължи: - Всеки вторник отивам в библиотеката да

сменя книгата на Мама, а понякога и своята.

- Като че ли не съм разбрал това досега, хлапенцето ми - засмя се Денис.

- Положително ще проумея литературните вкусове на майка ти през това

време. Аз ли не зная библиотеката! Ще бъда там, бъди сигурна. Но не можеш

ли да ми дадеш снимката си, мила, за да имам нещо, което да ме крепи

между срещите?

Тя леко сведе глава, съзнавайки недостатъците си и странното си

възпитание, и отговори:

- Нямам снимка. Баща ми не позволява.

- Какво? Твоите родители са изостанали от времето си, моето момиче. Ще

трябва да ги разбудим. Срамота е да се помисли, че досега не са ти

направили снимка; но няма значение, аз ще изправя сладкото ти личице пред

фотоапарата веднага щом се оженим. Как ти харесва това? - попита той,

като извади мътна кафява "снимка на наперен младеж, застанал с бодро и

същевременно неподходящо весело изражение сред колекция от предмети,

които наподобяваха миниатюрни надгробни камъни.

- Денис Фойл на "Пътя на великаните" миналата година - обясни той. -

Старицата, която продава раковини там, нали знаеш, онези големите, дето

пеят на ухото, ми предсказа бъдещето тогава. Тя ми каза, че ще бъда

много, много щастлив. Сигурно е знаела, че ще те срещна.

- Може ли да я взема, Денис? - запита Мери срамежливо. - Прекрасна е.

- Тя е за теб и за никой друг, но при условие, че ще я носиш до сърцето

си.

- Трябва да я нося там, където никой няма да я види - отговори Мери

невинно.

- Така съм съгласен - отвърна Денис и се усмихна присмехулно на

внезапното й изчервяване, когато тя схвана мисълта му. Но той веднага

почтително се поправи: - Не ми обръщай внимание, Мери. Дето рекъл онзи:

все ще забъркам някоя каша с глупавия си език.

И двамата се разсмяха. Мери се разтапяше от радост и чувствуваше, че може

вечно да слуша шегите му. Тя разбра, че Денис по такъв начин се опитва да

я ободри за раздялата им и го обикна още повече за това. Неговата

храброст й даваше кураж, неговото открито и смело отношение към живота я