i 5669a7f8bc5fef14

прочутата кула, която е наведена, а не пада. Ще идем да я видим някои

ден. . . в Париж и Рим също ще отидем - добави той небрежно. Мери изгледа

почтително този младеж, който се обръщаше към чужденци с малкото им име и

който си играеше със столиците на Европа, но не самохвално като клетия

Мат, а с хладнокръвна, спокойна увереност; тя си помисли колко хубав би

бил животът с такъв мъж, тъй любещ,, но и така силен, тъй нежен, но и

така неустрашим. Почувствува, че още малко и ще започне да го обожава.

Мери започна да яде своя макалъм - една чудесна комбинация от сладолед и

малинов сироп, която съчетаваше изкусно деликатната киселина на плода със

студената мека сладост на сладоледа и се топеше на езика й, доставяйки и

изтънчено и неочаквано наслаждение. Под масата Денис леко притисна крака

й, а очите му с живо задоволство следяха наивната й радост.

Защо, запита се тя сама, и ставаше тъй хубаво, когато беше с него? Защо

със своята нежност, щедрост и търпимост той й се струваше тъй различен от

всички хора, които бе познавала досега? Защо извитите му устни, блясъкът

на косата му, държането на главата му караха сърцето и да тръпне от

щастие в гърдите?

- Доволна ли си? - попита Денис.

- Тук наистина е хубаво - призна тя тихичко.

- Това е съвсем прилично заведение - съгласи се той. - Иначе нямаше да те

доведа тук. Но навсякъде е хубаво, щом сме заедно. Това е цялата тайна,

Мери!

В отговор тя погледна с блеснали очи. Цялото й същество попиваше

излъчваната от него смела жизненост и за пръв път .след срещата им тя се

засмя непринудено, щастливо, от душа.

- Така е по-добре - насърчи я Денис. - Бях почнал да се безпокоя за теб.

Той се наведе поривисто над масата и взе в ръката си тънките й малки

пръсти.

- Знаеш ли, Мери, скъпа, толкова много искам да си щастлива. Когато те

видях за пръв път, те Обикнах заради твоята миловидност - но това беше

тъжна миловидност. Ти ме гледаше, сякаш се страхуваше да се усмихнеш,

сякаш някой бе потъпкал всичкия смях на душата ти. След онази чудесна

вечер, когато бяхме заедно, аз непрекъснато мисля за тебе. Обичам те и се

надявам, че и ти ме обичаш, защото чувствувам, че сме създадени един за

друг. Сега вече не мога да живея без теб, искам да бъда с теб, да видя

как се освобождаваш от тъгата, да гледам как се смееш на глупавите празни

шеги, които ти разправям. Позволи ми да те ухажвам открито!

Тя замълча, трогната неизмерно от думите му, и най-после продума:

- Колко искам да сме заедно - каза тя тъжно. - Аз... аз. .. толкова ми

беше мъчно за теб, Денис. Но ти не познаваш баща ми. Той е ужасен. У него

има нещо, което ти не разбираш. Страх ме е от него, а той... той ми

забрани да говоря с теб.

Денис.сви очи.

- Не съм достатъчно добър за него, а?

Мери неволно стисна силно пръстите си, сякаш я бе наранил.

- О, не говори така, Денис! Ти си чудесен и аз те обичам - бих умряла за

теб; но баща ми е най-тираничният човек, когото можеш да си представиш,

пък и най-гордият.

- Защо е такъв? Какво може да има той против мен? Аз няма от какво да се

срамувам. Защо казваш, че е горд?

За момент Мери не отговори. После бавно каза:

- Не зная. Когато бях малка, никога не се замислях над това; за мен баща

ми беше като бог, толкова голям, силен, всяка негова дума беше като

заповед. Като поотраснах, започнах да чувствувам, че тук има някаква

тайна, нещо, което го прави различен от обикновените хора, което го кара

да се опитва да ни моделира по свой начин, а сега почти се боя, че той си

въобразява. .. - Тя се спря и погледна нервно към Денис.

- Какво? - настоя.той. V

- Не съм сигурна. О, не мога да кажа такова нещо. - Тя се изчерви неловко

и продължи със запъване: - Той, изглежда, мисли, че по някакъв начин сме

род с Уинтъновци.

- С Уинтъновци? - възкликна Денис недоверчиво. - Със самия граф? Че как

му е дошло това на ум?

Тя тъжно и жално поклати глава.

- Не зная. Той никога не говори за това, но съм уверена, че тази мисъл му

е всякога в главата. Семейното име на Уинтъновци е Броуди, нали разбираш.

. . Но всичко това е толкова смешно!

- Смешно - повтори Денис. - Наистина е смешно. Какво очаква той от тази

работа?

- Нищо - възкликна Мери ожесточено. - Само подхранва гордостта си.

Понякога прави живота ни невъзможен. Той ни тиранизира, принуждава ни да

живеем различно от другите хора. Ние сме откъснати от света в тази негова

къща и тя ни потиска като него.

Увлечена от разказа за опасенията си, тя възкликна:

- О, Денис, зная, че не е хубаво да говоря така за баща си, но аз се

страхувам от него. Той никога, никога няма да позволи да се оженим.

Денис стисна зъби.

- Ще ида сам да се срещна с него. Ще го убедя въпреки характера му и ще

го накарам да ми позволи да те виждам. Не се.страхувам от него. От никой

жив човек не се страхувам.

Тя подскочи изплашено.

- Не! Не, Денис! Не прави това! Той ужасно ще накаже и двама ни. - Тя си

представи как баща й със своята страшна, брутална сила обезобразява

красотата на този млад гладиатор и това я ужаси. - Обещай ми, че няма да

ходиш при него! - извика тя.

- Но ние трябва да се виждаме, Мери. Не мога да се откажа от тебе.

- Може да се срещаме понякога - отговори тя.