за него? Всички вълнуващи спомени за миналото и безумните, трепетни
видения за бъдещето, които владееха мислите й? Тя не се осмеляваше да го
погледне.
- Толкова съм щастлив, че те виждам, Мери! Просто ми се скача от радост!
Щастлива ли си, че пак се срещаме? - продължи той.
- Да - каза тя с тих и смутен глас.
- Имам да ти кажа толкова неща, които не можех да пиша в писмото. Не
исках да пиша много, защото се страхувах да не хванат писмото. Получи ли
го?
- Получих го, но не бива да ми пишеш - пошепна тя. - Ще ме е страх за
тебе, ако пак ми пишеш.
Това, което бе писал, бе толкова недискретно, че само мисълта за
недоизказаното обагри още по-ярко бузите й.
- Сега много време няма да става нужда да пиша - се засмя Денис
многозначително. - Разбира се, сега ще се срещаме съвсем често. Ще остана
в кантората за месец-два преди есенната обиколка; а щом става дума за
работата, Мери, скъпа, в нея ти ми донесе щастие като вълшебница - този
път получих два пъти повече поръчки. Ако продължаваш да ме вдъхновяваш
така, ще ми създадеш цяло състояние за съвсем кратко време. Ей богу, ще
трябва да се срещаш с мен, макар и само за да делим печалбите!
Мери се огледа безпокойно; дори в тихата улица тя усещаше върху си
погледа на множество предателски очи, долавяше по стремителността на
Денис колко малко разбира той положението й.
- Денис, страхувам се, че не мога да остана повече. Може да ни видят тук.
- Та нима е престъпление да разговаряш с един млад човек... и при това
сутрин? - отговори той нежно и многозначително. - Разбира се, няма нищо
срамно в това. Пък ако предпочиташ да се разхождаш, бих вървял с тебе до
края на света! Позволете да ви понося малко пакетите, уважаема госпожице!
Мери поклати глава.
- Така хората ще ни забележат още по-лесно - отговори тя плахо,
предварително усещайки как очите на целия град я следят при тази
безразсъдна разходка.
Денис я погледна нежно и покровителствено, а след това уверено хвърли
поглед към двата края на улицата; на нейните влюбени очи този поглед се
видя като дръзкия взор на покорител на вражеска страна.
- Мери, скъпа моя - пошегува се той сега, - ти още не знаеш с какъв човек
си. "Фойл не познава поражение" - това е моят девиз. Ела да влезем тук!
Хвана я здраво за ръка и я поведе няколко къщи надолу по улицата; преди
тя да разбере какво става и дори да помисли да се съпротивлява, той влезе
с нея през бежовите врати на сладкарницата на Берторели. Мери побледня от
страх, почувствувала, че окончателно е преминала границите на
почтеността, че е достигнала най-долната точка на падението си; тя
погледна укорително засмяното лице на Денис и ужасена пошепна:
- О, Денис, как можа?
Но като огледа чистото празно помещение с редове мраморни масички, с
малките блестящи огледала и ярки тапети по стените и след като му позволи
да я отведе до една плюшена ложа, съвсем прилична на мястото й в
църквата, тя се почувствува странно изненадана, сякаш бе очаквала да види
някаква мръсна бърлога, подхождаща да разпуснатите оргии, които, ако се
вярва на мълвата, са неизбежно свързани с подобни места.
Учудването й се засили от появата на един пълен добродушен човек с цяла
редица гънки под брадичката, една от друга по-благи и по-почтени. Човекът
усмихнат се приближи до тях, поклони се с бързо прегъване в областта,
където някога е бил кръстът му, и каза:
- Добър ден, господин Фойл. Драго ми е да ви видя пак.
- Добро утро, Луис.
Значи това беше самото чудовище.
- Добре ли пътувахте, господин Фойл? Надявам се, че сте имали успех в
работата си.
- И още как, старо парче сланина! Още ли не знаеш, че мога да продавам
всичко. Цял тон макарони бих могъл да продам по улиците на Абърдийн.
Берторели се засмя и изразително разпери ръце, а от смеха му се появиха
още повече гънки около пълното му сияещо лице.
- Това не е мъчно, господин Фойл. Макароните са хубаво нещо, също като
кашата. От тях човек става едър като мен.
- Точно така, Луис! Ти си живо предупреждение против употребата на
макарони. По не се безпокой за фигурата си. Как е семейството?
- О, просто прекрасно! Момчето скоро ще стане като мен. Вече има двойна
брадичка.
Докато Берторели се заливаше от смях, Мери отново ужасена се втренчи в
този злодей, който прикриваше разбойничеството си под маската на
престорена веселост и фалшива човечност. Но противоречивите й мисли бяха
прекъснати от Денис, който тактично я попита:
- Какво ще вземеш, Мери... един макалъм?
Тя намери достатъчно смелост да кимне с глава, тъй като не би могла да
различи един макалъм от макарони, а да признае невежеството си пред този
архангел на порока, бе свръх силите й.
- Много добре, много хубаво - съгласи се Берторели и се отдалечи със
ситни стъпки.
- Това е човек на място - каза Денис. - Крайно почтен, а по-блага душа от
него трудно ще намериш.
- Но - заекна Мери - за него разправят такива неща.
- Ба! Че яде малки деца, нали? Това са празни и безсъвестни измислици,
скъпа Мери. Един ден ще трябва да се издигнем над тия работи, ако не
искаме да останем затънали в тъмното средновековие. И тон е човешко
същество, въпреки че е италианец. Родом е отнякъде край Пиза, където е