i ea1403da12425be3

- Колко точно открадна? – попитах го с учудено изражение.

- Достатъчно, за да…

- Моля, насочете вниманието си насам! – бумтящият глас на един мъж иззвъня през

залата, прекъсвайки стъпките на Кристиан и думите на Ейдриън. С намръщена

физиономия, Кристиан се върна на първоначалната си позиция, отделен от нас, на

другата страна на залата. Изглежда, че нямаше да имам възможността да говоря с Лиса

за Дмитрий.

Без да се маят, останалите морои в залата бързо оформиха кръг около огнището. Залата

обаче не беше достатъчно голяма, за да се направи един единствен кръг, така че успях

да застана зад гърба на повечето от тях и така да гледам спектакъла. Лиса застана до

мен, но очите й бяха втренчени в другия край на стаята към Кристиан. Очевидно

съжаляваше, че не е успял да дойде при нас.

- Събрали сме се тази вечер, за да почетем паметта на онези, които загинаха в битката

срещу голямото зло, което ни заплашваше от доста дълго време. – проговори същият

мъж, който ни бе призовал за внимание. Черната маска, която носеше блестеше със

сребърни завъртулки. Не беше някой специален, когото познавах. Най-вероятно бе

просто някой от кралска фамилия, който можеше да събира хората на едно място,

благодарение на впечатляващия си глас. Ейдриън потвърди мислите ми.

- Това е Антъни Бадика. Винаги е говорител на този тип мероприятия.

Антъни ми приличаше повече на религиозен водач, отколкото просто на говорител в

сегашния момент, но не исках да отбележа това на Ейдриън и по този начин да привлека

вниманието към себе си.

- Тази нощ ние почитаме тяханата памет – повтори Антъни.

Потръпнах, когато всички около нас повториха думите му. С Лиса си разменихме

стреснати погледи. Очевидно имаше програма, за която не бяхме известени.

- Техният живот ни бе отнет твърде рано – продължи Антъни.

- Тази нощ ние почитаме тяхната памет.

Е, този сюжет не би трябвало да е сложен. Антъни продължи да говори за това колко

точно трагична е била тяхната съдба и всички повтаряха едно и също. Цялата тази идея

на въпросното събиране ми се струваше изключително странна, но тъгата на Лиса се

просмука във връзката ни и започна да оказва влияние и върху мен. Присила винаги бе

добра към нея и учтива към мен. Грант бе неин пазител за кратко, но я бе защитавал и

подкрепял. Всъщност, ако не беше работата, която Грант бе свършил с Лиса, Дмитрий

може би все още щеше да е стригой. Така че, бавно и постепенно, силата на събитието

ме достигна и макар и да смятах, че има по-добри начини да тъгувам, оцених

вниманието, което мъртвите получаваха в момента.

След няколко подобни припева, Антъни посочи някого от предните редове. Една жена

със смарагдовозелена и блестяща маска пристъпи напред, носейки голяма факла.

Ейдриън се размърда до мен.

- Скъпата ми майчица – промърмори.

Разбира се. Сега, след като бе насочил вниманието ми, определено можех да различа

чертите на Даниела. Тя хвърли факлата си в огнището и то се запали мигновено, досущ

като на празника на независимостта. Някой сигурно бе залял дървесината вътре с

бензин или руска водка. А вероятно и с двете. Нищо чудно, че всички гости се бяха

държали на разстояние. Даниела се върна обратно и се сля с тълпата, след което друга

жена, понесла поднос със златни бокали, пристъпи напред. Като се разхождаше около

кръга, тя подаде по един бокал на всекиго. Когато свършиха, друга жена с нов поднос я

замести.

След като бокалите бяха раздадени, Антъни обясни:

- Сега ще вдигнем тост и ще пием за мъртвите, за да могат техните души да продължат

напред и да намерят вечно спокойствие.

Размърдах се неспокойно. Хората говореха за неспокойни духове и за предполагаемото

място за мъртвите, без да имат представа за това. Фактът, че бях целуната от сянката ми

даваше възможност именно да виждам неспокойните духове. Беше ми необходимо

време и много усилия, за да се науча да не ги виждам. Макар че те винаги бяха около

мен, трябваше да работя усилено над себе си, за да ги държа настрана. Почудих се

какво ще стане, ако сега сваля стените, които бях издигнала около себе си. Дали

духовете на онези, убити по време на атаката на Дмитрий, щяха да кръжат над нас?

Ейдриън подуши чашата си и въздъхна. За минута се паникьосах, после също подуших

своята.

- Вино, слава на Бога! – прошепнах му. – От изражението ти си помислих, че е кръв.

Спомних си колко много той мразеше кръв, която не идва от неговите източници.

- Не – измърмори той в отговор. – Просто лоша реколта.

Когато всички държаха бокалите, Антъни вдигна своя над главата си с две ръце. На

светлината на огъня изглеждаше странно зловещ, сякаш не принадлежеше на този свят.

- Пием за Присила Вода – каза той.

- Пием за Присила Вода! – повториха всички.

Той свали чашата си и отпи от виното. Както и всички останали – е, освен Ейдриън. Той

вече бе погълнал половината количество, въпреки лошото качество.

- Пием за Джеймс Уилкет.

Докато повтарях думите му, осъзнах, че Джеймс Уилкет бе един от пазителите на

Присила. Тази луда група от кралски произход отдаваше почит и на дампирите.

Продължихме по същия начин за всеки един дампир, но аз отпивах по малки глътки,