i ea1403da12425be3

- Да – казах твърдо. – Той е дампир, но никой не го вярва още. Защото са идиоти.

- Току -що се случи, Роуз – тонът на Ейдриън бе мил, но не можеше да прикрие факта, че тази тема му бе неприятна. – Не можеш да очакваш всички да са наясно.

- Но те са идиоти – отвърна му Лиса разпалено. – Всеки, който размени две думи с него, ще разбере, че вече не е стригой. Искам да го освободят от килията, за да разберат сами

това.

Искаше ми се да настоява малко повече, за да мога аз да го видя, но сега не бе времето

за това. Оглеждайки стаята, се запитах, дали нямаше да откажат да го приемат обратно, заради ролята му в смъртта на тези, които обичаха. Той не се владееше тогава, но това

не бе достатъчно, за да ги върне обратно.

Все още чувствайки се неудобно покрай Кристиан, Лиса ставаше все по-неспокойна. Тя

искаше и да провери Дмитрий.

- Колко още трябва да стоим тук? Има ли още...

- Коя, по дяволите, си ти?

Групичката ни се обърна и съзря Антъни, застанал до нас.

Като се има предвид, че всички бяхме тук нелегално, той можеше да говори на всекиго.

Но, съдейки по погледа му, нямаше съмнение кого има предвид.

Говореше на мен.

Глава 20

- Ти не си морой! – продължи той. Не крещеше, но определено бяхме привлекли

вниманието на хората около нас. – Ти си Роуз Хатауeй, нали? Как смееш да

оскверняваш с нечистата си кръв това събиране…

- Достатъчно! – каза един властен глас. – Аз ще поема оттук.

Дори и с прикрито лице, нямаше съмнение, че той принадлежеше на кралица Татяна. Тя

се плъзна иззад мороя, облечена в дълга сива рокля с ръкави и сребриста маска на

цветя. Сигурно я бях зърнала сред тълпата, без да я позная. Докато не заговореше, се

сливаше с всички останали.

Цялата зала бе запазила тишина. Даниела Ивашков се приближи към Татяна с

разширени от изненада очи зад маската.

- Ейдриън... - започна тя.

Но Татяна владееше положението.

- Ела с мен.

Нямаше съмнение, че заповедта бе отправена към мен. Нямаше съмнение и че трябваше

да се подчиня. Тя се обърна и тръгна бавно към изхода на залата. Тръгнах след нея, както и Даниела и Ейдриън.

Когато излязохме в коридора, Даниела се обърна към Ейдриън.

- Какво си мислеше? Знаеш, че нямам против да водиш Роуз на някои места, но

присъствието й тук бе…

- Неподходящо – каза Татяна. – Макар че определено е добре за един дампир да види

как се оценяват жертвите на себеподобните й.

Това ни шокира и предизвика минута мълчание. Даниела се възстанови първа.

- Да, но традицията повелява...

- Наясно съм с традицията – прекъсна я отново Татяна. – Лош етикет е, но присъствието

на Роузмари тук определено не разваля първоначалния замисъл. Да загубим Присила... -

Татяна не се задави, но загуби равния си тон. Не знаех, че някой като нея може да има

най-добър приятел, но Присила бе близо до това. Как ли щях да се държа, ако бях

загубила Лиса? Определено не толкова сдържано.

- Загубата на Присила е нещо, което ще преживявам дълго, дълго време – успя да

пророни тя. Присвитите й очи бяха фиксирани върху мен. – И се надявам, че наистина

разбираш колко много се нуждаем и ценим теб и останалите пазители. Знам, че

понякога се чувствате подценявани. Не сте. Тези, които загинаха, оставиха огромни

празнини във фланговете ни, оставяйки ни дори по-незащитени, ако знаеш какво имам

предвид.

Кимнах, все още в изненада, че Татяна не ми крещеше да напусна.

- Голяма загуба е – казах. – И ситуацията е още по-лоша, защото именно броят ни

понякога ни предава. Особено когато стригоите формират големи групи. Невинаги

можем да се мерим с тях.

Татяна кимна, доволна, че сме постигнали консенсус по някой въпрос. Така ставахме

две.

- Знаех си, че ще разбереш. Въпреки това... - тя се обърна към Ейдриън. – Не биваше да

правиш това. Някои правила трябва да бъдат спазвани.

Ейдриън бе смущаващо примирен.

- Съжалявам, лельо Татяна. Просто мислех, че това е нещо, което Роуз би искала да

види.

- Ще запазиш това за себе си, нали? – попита ме Даниела, извръщайки се към мен. –

Повечето от гостите са много, много консервативни. Не биха искали това да се разчуе.

Че се срещаха на светлината на факлите и се обличаха в костюми? Да, разбирах защо

искаха да го запазят в тайна.

- Няма да кажа на никого – успокоих ги.

- Добре – отвърна Татяна. – Сега вероятно трябва да си вървите преди... Това да не би да

е Кристиан Озера? – очите й се отклониха към пълната с хора стая.

- Да – казахме в един глас аз и Ейдриън.

- Не съм изпращала покана – възрази Даниела. – И това ли е твоя вина?

- Това не е моя вина, това е проява на моя гениален ум – отвърна Ейдриън.

- Съмнявам се някой да научи, стига да се държи подобаващо. – въздъхна Татяна. – И

съм сигурна, че ще използва всяка отдала се възможност, за да поговори с Василиса.

- О, – отвърнах без да се замисля – Това не е Лиса. – Всъщност Лиса бе обърнала гръб

на Кристиан и говореше с някой друг, хвърляйки тревожни погледи към вратата.

- Кой е? – попита Татяна.

По дяволите!

- Това е … ъм, Мия Риналди. Тя ни е приятелка от Академията. – Почти се замислих

дали да не излъжа и да не й дам грешно име. Някои кралски семейства бяха толкова

големи, че бе невъзможно да се проследят всички клонки.