i ea1403da12425be3

подкрепата си и да му покажа цялата си обич – и нямаше да излъжа. Обичах го. Толкова

много исках да му помогна. Въпреки че не бях сигурна дали точно този подход ще ми

помогне. Роуз Хатауей не се славеше с мекия си подход. Обаче реших да заложа на това, че се чувстваше задължен.

- Не можеш да ме игнорираш, - казах, като се опитвах да запазя гласа си достатъчно

нисък, за да не бъда чута от пазителите. – Задължен си ми. Аз те спасих.

За няколко мига настъпи тишина.

- Лиса ме спаси, - отвърна той предпазливо.

В гърдите ми се надигна гняв, същият като гнева, когато наблюдавах посещението на

Лиса. Как можеше да я величае, а мен - не?

- И как мислиш е успяла? – попитах рязко. – Според теб как е разбрала как да те спаси?

Имаш ли някаква представа през какво трябваше да минем – ДА МИНА АЗ, – за да

получа информацията? Мислиш, че заминаването ми за Сибир беше лудост? Повярвай

ми, дори не си бил близо до това да ме видиш полудяла. Познаваш ме. Знаеш на какво

съм способна. Успях да подобря собствения си рекорд. Задължен. Си. Ми.

Жестоко от моя страна, но трябваше да провокирам някаква реакция. Някаква емоция.

И успях. Той се извърна, очите му проблясваха, а тялото му пращеше от сила. Както

винаги се движеше едновременно ожесточено и грациозно. По същия начин гласът му

бе смесица от чувства: гняв, разочарование и притеснение.

- В такъв случай най-доброто, което мога да направя, е…

Замръзна на място. Кафявите му очи, изпълнени с раздразнение, изведнъж се

разшириха от… какво? Удивление? Благоговение? Или заради онези зашеметяващи

чувства, които продължавах да изпитвам всеки път, когато го погледнех? И точно заради

внезапността бях съвсем сигурна, че той преживявяше същото, което и аз преди време.

Беше ме виждал много пъти в Сибир. Видя ме онази нощ в склада. Но сега… сега ме

виждаше истински през собствените си очи. След като вече не беше стригой, целият му

свят беше различен. Гледната му точка и чувствата се промениха. Дори и душата му

стана различна.

Беше един от онези моменти, за които хората казват, че целият им живот преминава

като на лента пред очите им. Докато се гледахме един друг, всеки миг от връзката ни

премина през съзнанието ми. Спомних си колко силен и неуязвим изглеждаше, когато се

срещнахме за пръв път, дошъл да върне мен и Лиса обратно в лоното на моройското

общество. Спомних си за нежното му докосване, когато превързваше окървавените ми

охлузени ръце. Спомних си как ме носеше на ръце, след като дъщерята на Виктор,

Натали, ме нападна. И преди всичко си спомних нощта, в която бяхме заедно в хижата, точно преди стригоите да го превърнат. Година. Познавахме се само от година, но за

краткото време бяхме преживели един цял живот.

И той го осъзнаваше – разбрах го от начина, по който ме изучаваше. Погледът му

излъчваше могъщество, докато обхождаше всяка моя черта и я запаметяваше. Смътно се

опитах да си припомня как изглеждах днес. Още носех роклята от тайната среща и бях

наясно, че ми стои добре. Очите ми вероятно бяха зачервени от сълзите и едва бях

успяла да разреша косата си, преди да тръгна към Ейдриън.

Обаче някак си ми се стори, че няма значение как изглеждам. Начинът, по който ме

гледаше Дмитрий, потвърди всичките ми подозрения. Чувствата, които изпитваше към

мен, преди да бъде превърнат – и които бяха изкривени, докато съществуваше като

стригой – още съществуваха. Трябваше да съществуват. Може би Лиса беше неговият

спасител. Може би целият кралски Дворец мислеше, че тя е богиня. Но тогава осъзнах, че независимо колко одърпана изглеждах или колко той се стараеше да запази

изражението си безразлично, аз бях неговата богиня.

Той преглътна и насила успя да се овладее, както винаги. Някои неща оставаха

непроменени.

- В такъв случай най-доброто, което мога да направя, – продължи да говори спокойно –

е да стоя настрана от теб. Това е най-добрият начин да платя дълга си.

Трудно ми бе да се контролирам и да поддържам някакъв смислен разговор. Бях

изпълнена със същото благоговение като него. Освен това се почувствах оскърбена.

- Предлагаш да се отплатиш на Лиса, като останеш завинаги до нея!

- С нея не съм правил нещата… - За момент отклони погледа си, борейки се със

самоконтрола си и после пак ме погледна в очите. – С нея не съм правил нещата, които

правих с теб.

- Не беше на себе си! Не ме интересува. – Темпераментът ми се разгаряше.

- Колко? – възкликна той. – Колко пазители умряха през онази нощ заради стореното от

мен?

- Аз… мисля, че шест или седем. – Сероизна загуба. Усетих леко свиване в гърдите, припомняйки си имената, прочетени на глас в сутерена.

- Шест или седем, - повтори Дмитрий, по гласа му личеше, че се измъчва. – Мъртви за

една нощ. Заради мен.

- Не действаше сам! И ти казах, не беше на себе си. Не можеше да се контролираш. За

мен няма значение –

- Обаче за мен има! – изкрещя и гласът му прокънтя в коридора. Пазителите от всички

страни се извърнаха, но не приближиха. Когато отново проговори, Дмитрий се

опитваше да запази гласа си нисък, но пак трептеше под яростните емоции. – За мен