i ea1403da12425be3

има значение. Ето това не схващаш. Не можеш да разбереш. Не може да разбереш какво

е да зная какво съм извършил. Цялото ми съществуване като стригой – изглежда ми

като сън, но сън, който помня много ясно. За мен не може да има прошка. А станалото с

теб? Това си го спомням най-добре. Всичко, коети причиних. Всичко, което исках да

направя.

- Но сега вече няма да го направиш, - започнах да го умолявам. – Така че нека забравим.

Преди... преди да се случи всичко това, ти каза, че можем да сме заедно. Че можем да

получим назначения близо един до друг и...

- Роза, - той ме прекъсна, а името, с което ме нарече, прободе сърцето ми. Мисля, че се

изтърва без да иска, без намерение да ме нарече така. На устните му се появи изкривена

усмивка, в която нямаше грам хумор. – Наистина ли мислиш, че някога ще ми позволят

отново да бъда пазител? Цяло чудо ще е, ако ми позволят да живея!

- Не е вярно. Щом осъзнаят, че си се променил и че си възвърнал предишното си аз…

всичко ще се нареди както преди

Той поклати тъжно глава.

- Оптимизмът ти… вечната ти вяра, че може да поправиш всичко. О, Роуз. Притежаваш

удивителни качества. Които много често са и най-вбесяващите ти черти.

- Вярвах, че може да се върнеш към предишния си живот от света на стригоите, -

отбелязах. – Може би вярата ми в невъзможното в крайна сметка не е чак толкова

откачена.

Разговорът бе печален, сърцераздирателен, и въпреки това продължаваше да ми

напомня за старите ни тренировки. Тогава се опитваше да ме убеди в нещо сериозно, но

аз го разглеждах от логическата гледна точка на Роуз. Накрая свършвах развеселена и

раздразнена. Имах усещането, че ситуацията е малко по-различна, но поведението ни не

се е променило. Само че сега не бяхме на тренировка. Нямаше да се усмихне и да

завърти очи. Положението беше сериозно. На живот и смърт.

- Благодарен съм ти за всичко, което направи, - каза той официално, но си личеше, че се

бори за надмощие над чувствата си. Поредната черта, по която си приличахме – и

двамата трудно запазвахме самоконтрол. Той обаче винаги се справяше по-добре от

мен. – Длъжник съм ти. Но не мога да платя дълга си. Както казах, най-доброто, което

мога да направя, е да стоя далеч от живота ти.

- Ако си част от живота на Лиса обаче, не можеш да ме избягваш.

- Хората могат да съществуват заедно… без да бъдат нещо повече, - отговори ми

студено. Звучеше като Дмитрий, когото познавах. Разумът надделяваше над чувствата.

И точно тогава избухнах. Както вече споменах, той умееше да се контролира. Аз? Не

така добре. Хвърлих се към решетките с такава скорост, че дори Михаил се сепна и

подскочи.

- Но аз те обичам! – изсъсках. – И зная, че и ти ме обичаш. Наистина ли мислиш, че

можеш да прекараш остатъка от живота си покрай мен и да пренебрегваш чувствата си?

Бедата се състоеше в това, че дълго време, още в Академията, Дмитрий се опитваше да

убеди сам себе си, че би могъл да направи точно това. И беше подготвен да прекара

живота си, без да се поддава на чувствата, които изптваше към мен.

- Обичаш ме, - повторих. – Зная, че ме обичаш. – Протегнах ръце през решетките.

Стоеше далеч и не можех да го докосна, но пръстите ми се напрягаха отчаяно, като че

внезапно щяха да се издължат и да го достигнат. Само от това имах нужда. Едно

докосване, да зная, че още го е грижа, едно докосване, за да почувствам топлината на

кожата му и...

- Не е ли вярно, - рече тихо Дмитрий, - че имаш връзка с Ейдриън Ивашков?

Ръката ми се отпусна.

- Къ... къде го чу?

- Разчуват се клюки, - отговори, като ехо на думите на Михаил.

- Определено, - измърморих.

- Е, вярно ли е?

Поколебах се преди да отговоря. Ако му кажех истината, щеше да разполага с

допълнителни основания, за да подкрепи гледната си точка относно това да стоим

настрана един от друг. Обаче се чувствах неспособна да го лъжа.

- Да, но...

- Добре. – Не съм сигурна каква реакция очаквах. Ревност? Шок? Вместо това той се

облегна на стената, изглеждаше… облекчен.

- Ейдриън е по-добър, отколкото си мислят останалите. Ще се отнася добре с теб.

- Но...

- Той е твоето бъдеще, Роуз. – Частица от безнадеждното му, безразлично към света

поведение се завърна. – Не разбираш какво е да минеш през стореното от мен – и да се

завърнеш от съществуването си като стригой. Променя всичко. Не само причиненото на

теб е непростимо. Всичките ми чувства към теб… се промениха. Не се чувствам по

същия начин като преди. Може отново да съм дампир, но след всичко, през което

преминах, всъщност съм изплашен. Душата ми е раздвоена. В момента не мога да

обичам никого. Не мога да... не те обичам. Между мен и теб няма нищо.

Кръвта ми се смрази. Отказвах да повярвам на думите му, не и след начина, по който ме

гледаше по-рано.

- Не! Не е вярно! Обичам те и ти...

- Охрана! – извика Дмитрий с толкова силен глас, че като по чудо цялата сграда не се

разтресе. – Изведете я оттук. Изведете я оттук!

Пазителите се появиха до килията светкавично, благодарение на придобитите си

рефлекси. Като затворник Дмитрий нямаше право да предявява искания, но

началниците определено нямаха намерение да поощряват ситуация, която би създала