i ea1403da12425be3

- Знаех си. Има подземие тук... Не се учудвам, че няма вериги по стените.

- Да не би да се страхуваш? - Подразни ме Ейдриън, стиснал ръката ми.

- От това? Как ли пък не! Имам предвид, по скалата на страха на Роуз Хатауей, това е

едва...

Излязохме от тунела преди да довърша. Просторна стая с огромен таван изникна пред

очите ни, нещо, което представляваше истинско предизвикателство за ума ми. Опитах

се да предположа колко дълбоко под земята сме стигнали. Инкрустирани железни

свещници подслоняваха запалени свещи, висящи от тавана, хвърляйки същата

призрачна светлина, като на факлите. Стените бяха каменни, но изящно оформени –

сиви, с червени резки, всичко загладено в идеални форми. Някой бе искал да запази

вида на подземието мрачен, като в същото време го бе направил стилово издържан.

Типичният кралски перфекционизъм.

Около петдесетина човека блуждаеха из стаята, оформили групички. Също като мен и

Ейдриън бяха облечени официално и носеха маски. Някои от тях – с флорални мотиви

като моята, други – декорирани като животни. Останалите бяха с по-простичък дизайн –

фигурални щампи, геометрични фигури и линии. Макар че маските покриваха само

част от лицата, слабото осветление прикриваше чертите и ни правеше трудни за

разпознаване. Въпреки това ги разглеждах внимателно, опитвайки се да различа някого

от тях.

Ейдриън ме поведе извън фоайето към един отдалечен ъгъл. Когато успях да огледам

стаята, видях огромно огнище по средата. Нямаше огън вътре, но всички се държаха на

прилично разстояние. За момент, изпитах странно чувство на дежа вю още от времето, прекарано в Сибир. И там бях присъствала на подобна церемония – макар че нямаше

никакви маски и пароли, – където всички стояха около огньове навън. Беше в памет на

Дмитрий, всички, които го обичаха, стояха там и си разказваха истории с неговото

участие.

Опитах се да разгледам огнището по-добре, но Ейдриън държеше да сме по-отзад,

измежду тълпата.

- Не привличай внимание към себе си – предупреди ме той.

- Просто разглеждах.

- Да, но всеки, който се загледа в теб, ще установи, че си най-ниската тук. Ще е доста

явно, че си дампир. Всички тук са с кралска кръв, забрави ли?

Намръщих му се по най-добрия начин зад маската.

- Помислих си, че е позволено да съм тук, че си се погрижил? – изръмжах ядно, когато

той не ми отговори. – Да не би „погрижих се”, да означава, че просто съм се

промъкнала? Ако е така, тези стражи там бяха доста мизерна охрана.

Ейдриън също направи физиономия.

- Хей, разполагахме с правилните пароли. Това бе всичко, което ни беше необходимо.

Открад… ъм, взех ги назаем от списъка на майка ми.

- Майка ти е помогнала за организацията на това събитие?

- Да. Нейният клон на фамилията Тарус е добре запознат с традициите още от много

отдавна. Имали са грандиозно събиране след училищната атака тук.

Осмислих всичко това, опитвайки се да разбера как точно се чувствам. Мразех, когато

хората бяха обсебени с високия си социален статус или външността си, но все пак не

беше удачно да ги порицавам, задето са искали да почетат паметта на убитите – особено

след като по-голямата част бяха дампири. Атаката на стригоите над училището беше

спомен, който винаги щеше да ме преследва. Но преди да се вглъбя напълно в мислите

си, едно познато чувство ме завладя.

- Лиса е тук – възкликнах, оглеждайки се наоколо. Можех да я почувствам, но не я

съзрях веднага сред морето от маски и сенки. – Ето я там.

Тя стоеше отделно от останалите, облечена в красива рокля, с маска в бяло и златно, на

лебеди. Чрез връзката ни, усетих как търси някого, когото познава в тълпата. Понечих

да отида при нея, но Ейдриън ме задържа и ми каза да изчакам, докато отиде да я вземе.

- Какво е всичко това? – попита тя, когато пристигна до мен.

- Предположих, че ще си наясно – отвърнах. – Строго секретни кралски работи.

- Прекалено строго секретни са за мен – каза Лиса. – Получих своята покана от

кралицата. Каза ми, че това било част от наследството ми и че трябвало да го пазя в

тайна. После Ейдриън дойде при мен и трябваше да присъствам заради теб.

- Татяна те е поканила лично? – възкликнах аз. Може би не трябваше да демонстрирам

изненада. На Лиса едва ли би й се наложило да се промъква тайно като мен. Разбира се, предполагах, че е получила покана, но мислех, че Ейдриън се е погрижил за това. Ето

защо се огледах наоколо притеснено.

- Татяна тук ли е?

- Най-вероятно – отвърна Ейдриън с напълно спокоен глас. Както винаги, присъствието

на леля му не му въздействаше така, както на нас. – О, ето го и Кристиан. С онази

огнената маска.

Нямам представа как Ейдриън разпозна Кристиан. Защото със своята тъмна коса и

висока снага, Кристиан се сливаше напълно с тълпата от морои и дори си говореше с

някакво момиче до него.

- Няма начин и той да е получил покана – казах. Ако някой от клана Озера бе признат за

достатъчно специален, за да присъства, то Кристиан определено нямаше да е сред

избраните.

- Не – потвърди думите ми Ейдриън, махвайки с ръка на Кристиан, за да се присъедини

към нас. – Дадох му една от паролите, които откраднах от майка ми.