i ea1403da12425be3

всички изляха бокалите, запазиха минута мълчание за загиналите. След като бях

свидетел на отвличането на Лиса наскоро, имах доста, над което да мисля. Никакво

мълчание нямаше да бъде справедливо.

Нов негласен сигнал сякаш премина през стаята. Кръгът се разпръсна и напрежението

се вдигна. Хората се раздалечиха в малки бъбриви групички, досущ като на всяко друго

парти, макар че по бузите на някои лъщяха сълзи.

- Много хора сигурно са харесвали Присила – отбелязах аз.

Ейдриън се обърна към една маса, поставена там по някое време през церемонията.

Подпряна на стената, на нея имаше плодове, още вино и сирене.

- Не всички плачат за нея – отвърна ми той.

- Трудно ми е да повярвам, че могат да плачат за дампири – контрирах го. – Никой не ги

познаваше.

- Не е вярно – каза той.

Лиса го подкрепи.

- Повечето от загиналите са били пазители на тези морои.

Тогава осъзнах, че тя е права. Прекалено много хора бяха загинали, много от мороите

бяха загубили пазители, с които са били изключително близки. Въпреки първоначалната

ми скептичност към кралските особи, знаех, че са създали приятелства с дампирите.

- Това е адски тъпо парти – прекъсна ме един глас. Обърнахме се и видяхме Кристиан, който най-сетне си беше проправил път към нас. – Направо се чудех дали провеждаме

тайна церемония или викаме дявола. Беше някакъв половинчат опит и за двете.

- Стига – отговорих рязко, изненадвайки дори и себе си. – Тези хора умряха за теб.

Каквото и да е това, поне им отдава някаква почит.

Лицето му посивя.

- Права си.

Зад мен усетих как Лиса се озарява от вътрешна светлина след пристигането му. Целият

този ужас ги бе сближил още повече. Тя го дари с топъл поглед и получи усмивка в

отговор. Може би нещо добро щеше да излезе от всичко това. Може би щяха да успеят

да се справят с проблемите си.

Или пък не.

Ейдриън се усмихна.

- Здравей. Раздвам се, че успя да дойдеш.

За момент помислих, че говори на Кристиан. После обаче вдигнах поглед и видях едно

момиче с паунова маска, което се бе присъединило към нас. С многото еднакви морои, не бях забелязала, че е стояла до нас през цялото това време. Хвърлих й един поглед, но

успях да видя единствено сини очи и златни къдрици, преди да я разпозная. Мия.

- Какво правиш тук? – попитах я.

Тя се ухили в отговор.

- Ейдриън ме снабди с парола.

- Очевидно е снабдил половината присъстващи.

Той изглеждаше много доволен от себе си.

- Виждаш ли? – каза ми. – Уверих те, че ще го направя както трябва. Цялата група е тук.

Е, почти.

- Това е едно от най-странните неща, които съм виждала – каза Мия, като се оглеждаше.

– Не разбирам защо трябва да е тайна, че хората, които загинаха, са били герои. Защо не

изчакат груповото погребение?

Ейдриън сви рамене.

- Казах ти, това е древен обичай. Много хора смятат, че е доста важен. От това, което

знам, би трябвало и да е много по-изискан и изпипан. Това тук е модернизираният

вариант.

Осени ме мисълта, че Лиса не бе проговорила, откакто бе забелязала, че Кристиан идва

заедно с Мия. Отваряйки се за връзката с нея, долових ревност и омраза. Все още

поддържах тезата си, че Мия е последният човек, с когото Кристиан би се обвързал. Е, беше ми странно дори да си го представя с някоя друга. Неговата връзка с Лиса беше

епична. Само че тя не можеше да разбере това. Всичко, което виждаше, бе, че той

постоянно се мотае с някакви момичета. И докато разговорът продължаваше, тя

ставаше все по-студена и отчуждена, сякаш бавно избледняваше.

- Е, вярно ли е? – запита Мия, очевидно нехаеща за драмата, завихрила се покрай нея. –

Дмитрий… наистина ли се е върнал?

Двете с Лиса се спогледахме.

- Да – казах твърдо. – Той е дампир, но никой не го вярва още. Защото са идиоти.

- Току -що се случи, Роуз – тонът на Ейдриън бе мил, но не можеше да прикрие факта, че тази тема му бе неприятна. – Не можеш да очакваш всички да са наясно.

- Но те са идиоти – отвърна му Лиса разпалено. – Всеки, който размени две думи с него, ще разбере, че вече не е стригой. Искам да го освободят от килията, за да разберат сами

това.

Искаше ми се да настоява малко повече, за да мога аз да го видя, но сега не бе времето

за това. Оглеждайки стаята, се запитах, дали нямаше да откажат да го приемат обратно, заради ролята му в смъртта на тези, които обичаха. Той не се владееше тогава, но това

не бе достатъчно, за да ги върне обратно.

Все още чувствайки се неудобно покрай Кристиан, Лиса ставаше все по-неспокойна. Тя

искаше и да провери Дмитрий.

- Колко още трябва да стоим тук? Има ли още...

- Коя, по дяволите, си ти?

Групичката ни се обърна и съзря Антъни, застанал до нас.

Като се има предвид, че всички бяхме тук нелегално, той можеше да говори на всекиго.

Но, съдейки по погледа му, нямаше съмнение кого има предвид.

Говореше на мен.

Глава 19

- Полудял ли си? – попитах.

Той ме погледна със същия многозначителен поглед, както винаги, когато му задавах

същия въпрос.

Въздъхнах и опитах наново.

- Парти? Това е прекалено, даже и за теб. Загинаха хора! Пазители! Присила Вода! – да

не добавяме, че хора се бяха завърнали от мъртвите. Но най-добре да запазя тази част за