i ea1403da12425be3

прилично разстояние. За момент, изпитах странно чувство на дежа вю още от времето, прекарано в Сибир. И там бях присъствала на подобна церемония – макар че нямаше

никакви маски и пароли, – където всички стояха около огньове навън. Беше в памет на

Дмитрий, всички, които го обичаха, стояха там и си разказваха истории с неговото

участие.

Опитах се да разгледам огнището по-добре, но Ейдриън държеше да сме по-отзад,

измежду тълпата.

- Не привличай внимание към себе си – предупреди ме той.

- Просто разглеждах.

- Да, но всеки, който се загледа в теб, ще установи, че си най-ниската тук. Ще е доста

явно, че си дампир. Всички тук са с кралска кръв, забрави ли?

Намръщих му се по най-добрия начин зад маската.

- Помислих си, че е позволено да съм тук, че си се погрижил? – изръмжах ядно, когато

той не ми отговори. – Да не би „погрижих се”, да означава, че просто съм се

промъкнала? Ако е така, тези стражи там бяха доста мизерна охрана.

Ейдриън също направи физиономия.

- Хей, разполагахме с правилните пароли. Това бе всичко, което ни беше необходимо.

Открад… ъм, взех ги назаем от списъка на майка ми.

- Майка ти е помогнала за организацията на това събитие?

- Да. Нейният клон на фамилията Тарус е добре запознат с традициите още от много

отдавна. Имали са грандиозно събиране след училищната атака тук.

Осмислих всичко това, опитвайки се да разбера как точно се чувствам. Мразех, когато

хората бяха обсебени с високия си социален статус или външността си, но все пак не

беше удачно да ги порицавам, задето са искали да почетат паметта на убитите – особено

след като по-голямата част бяха дампири. Атаката на стригоите над училището беше

спомен, който винаги щеше да ме преследва. Но преди да се вглъбя напълно в мислите

си, едно познато чувство ме завладя.

- Лиса е тук – възкликнах, оглеждайки се наоколо. Можех да я почувствам, но не я

съзрях веднага сред морето от маски и сенки. – Ето я там.

Тя стоеше отделно от останалите, облечена в красива рокля, с маска в бяло и златно, на

лебеди. Чрез връзката ни, усетих как търси някого, когото познава в тълпата. Понечих

да отида при нея, но Ейдриън ме задържа и ми каза да изчакам, докато отиде да я вземе.

- Какво е всичко това? – попита тя, когато пристигна до мен.

- Предположих, че ще си наясно – отвърнах. – Строго секретни кралски работи.

- Прекалено строго секретни са за мен – каза Лиса. – Получих своята покана от

кралицата. Каза ми, че това било част от наследството ми и че трябвало да го пазя в

тайна. После Ейдриън дойде при мен и трябваше да присъствам заради теб.

- Татяна те е поканила лично? – възкликнах аз. Може би не трябваше да демонстрирам

изненада. На Лиса едва ли би й се наложило да се промъква тайно като мен. Разбира се, предполагах, че е получила покана, но мислех, че Ейдриън се е погрижил за това. Ето

защо се огледах наоколо притеснено.

- Татяна тук ли е?

- Най-вероятно – отвърна Ейдриън с напълно спокоен глас. Както винаги, присъствието

на леля му не му въздействаше така, както на нас. – О, ето го и Кристиан. С онази

огнената маска.

Нямам представа как Ейдриън разпозна Кристиан. Защото със своята тъмна коса и

висока снага, Кристиан се сливаше напълно с тълпата от морои и дори си говореше с

някакво момиче до него.

- Няма начин и той да е получил покана – казах. Ако някой от клана Озера бе признат за

достатъчно специален, за да присъства, то Кристиан определено нямаше да е сред

избраните.

- Не – потвърди думите ми Ейдриън, махвайки с ръка на Кристиан, за да се присъедини

към нас. – Дадох му една от паролите, които откраднах от майка ми.

- Колко точно открадна? – попитах го с учудено изражение.

- Достатъчно, за да…

- Моля, насочете вниманието си насам! – бумтящият глас на един мъж иззвъня през

залата, прекъсвайки стъпките на Кристиан и думите на Ейдриън. С намръщена

физиономия, Кристиан се върна на първоначалната си позиция, отделен от нас, на

другата страна на залата. Изглежда, че нямаше да имам възможността да говоря с Лиса

за Дмитрий.

Без да се маят, останалите морои в залата бързо оформиха кръг около огнището. Залата

обаче не беше достатъчно голяма, за да се направи един единствен кръг, така че успях

да застана зад гърба на повечето от тях и така да гледам спектакъла. Лиса застана до

мен, но очите й бяха втренчени в другия край на стаята към Кристиан. Очевидно

съжаляваше, че не е успял да дойде при нас.

- Събрали сме се тази вечер, за да почетем паметта на онези, които загинаха в битката

срещу голямото зло, което ни заплашваше от доста дълго време. – проговори същият

мъж, който ни бе призовал за внимание. Черната маска, която носеше блестеше със

сребърни завъртулки. Не беше някой специален, когото познавах. Най-вероятно бе

просто някой от кралска фамилия, който можеше да събира хората на едно място,

благодарение на впечатляващия си глас. Ейдриън потвърди мислите ми.

- Това е Антъни Бадика. Винаги е говорител на този тип мероприятия.

Антъни ми приличаше повече на религиозен водач, отколкото просто на говорител в

сегашния момент, но не исках да отбележа това на Ейдриън и по този начин да привлека

вниманието към себе си.