i ea1403da12425be3

Това ме накара да се умихна. И разбуди интереса ми. Исках да поговоря с нея по-

обстойно за това какво се бе случило по време на посещението й при Дмитрий и знаех, че ме избягва именно заради това. И ако ходенето на някакъв глупав кралски ритуал ми

помогнеше да се доближа до нея, толкова по-добре за мен.

- Кой друг?

- Хора, които харесваш.

- Чудесно. Бъди мистериозен. Ще дойда на тайното ти родово събиране.

Това ми издейства усмивка в отговор на моята.

- Не е родово, малък дампир такъв. Това наистина е начин да отдадеш почит на

загинлите в битката. – той посегна и погали бузата ми с ръка. – И се радвам... Боже, толкова се радвам, че не беше сред тях. Не знаеш...

Гласът му се задави, бегла усмивка затрептя по устните му, преди да се вземе отново в

ръце.

- Нямаш представа колко се притеснявах... Всяка минута, в която те нямаше, всяка

минута, в която не знаех какво става теб... беше чиста агония. И дори и след като чух, че

си добре, продължих да питам всички в спешния център какво знаят. Дали са те видели

да се биеш, дали са те видели ранена...

Усетих буца в гърлото си. Не бях успяла да видя Ейдриън, откакто се бях върнала, но

поне можех да изпратя съобщение. Стиснах ръката му и се опитах да направя шега за

нещо, което всъщност не беше особено смешно.

- И какво ти казаха? Че съм ги разбила?

- Всъщност, да. Не можеха да спрат да говорят за това колко възхитителна си била в

битката. Слуховете стигнали дори до леля Татяна, която била изключително впечатлена

от представянето ти.

Уха. Това вече си бе изненада. Исках да попитам нещо повече, но следващите му думи

ме хванаха неподготвена.

- Също така дочух, че сутринта си крещяла на всеки, до когото се докопаш, за да

разбереш нещо за Беликов. И че си се опитвала да събориш вратите на пазителите.

Погледнах встрани.

- О, да. Аз.. Виж, съжалявам за това, но...

- Хей, хей. – гласът му бе дрезгав и искрен. – Не се извинявай. Разбирам.

Вдигнах поглед към него.

- Така ли?

- Виж, не е като да не го очаквах, ако случайно се завърне.

Погледнах го колебливо, изучавайки сериозното му изражение.

- Знам. Но си спомням какво бе казал преди и...

Той кимна, дарявайки ме с поредната тъжна усмивка.

- Разбира се, не очаквах това да проработи. Лиса се опита да ми разясни магията, която

е използвала, но... Милостиви Боже, не мисля че мога да повторя същото някога.

- Вярваш ли? – попитах го. – Вярваш ли, че вече не е стригой?

- Да. Лиса каза, че не е и аз й вярвам. Освен това го видях отдалече под лъчите на

слънцето. Но не съм сигурен, че е добра идея да се опитваш да се добереш до него.

- Това е ревността ти, не друго. – нямах абсолютно никакво право да звуча обвиняващо, като се има предвид начина, по който сърцето ми бе обвързано с това на Дмитрий.

- Разбира се, че е ревност. – отвърна Ейдриън непринудено. – Какво друго очакваш?

Любовта на живота ти се завръща от мъртвите. Това не е нещо, заради което мога да

съм развълнуван. Но не те обвинявам, че се чувстваш объркана.

- Казах ти и преди…

- Знам, знам – не звучеше много разстроен. Всъщност тонът му бе най-вече търпелив. –

Знам, че каза, че завръщането му няма да обърка нещата между нас. Но да кажеш нещо

преди да се е случило и след това са две различни неща.

- Какво се опитваш да ми кажеш? – попитах, объркана.

- Искам те, Роуз. – той стисна ръката ми по-здраво. – Винаги съм те искал. Искам да

бъда с теб. И искам да съм като останалите момчета и да кажа, че винаги ще се грижа за

теб, но... е, ако опрем до това, най-вероятно ти ще се грижиш за мен.

Разсмях се.

- Понякога си мисля, че те грози по-голяма опасност, отколкото всички останали.

Миришеш на цигари, нали знаеш.

- Хей, никога, ама никога не съм казвал, че съм идеален. А и ти не си права. Може би си

най-опасното нещо в живота ми.

- Ейдриън...

- Чакай. – с другата си ръка той притисна пръсти към устните ми. – Просто ме

изслушай. Ще бъде глупаво от моя страна да си мисля, че завръщането на стария ти

любим няма да те афектира по никакъв начин. И радвам ли се, че ще го видиш? Не,

разбира се, че не. Това е инстинктивно. Но има и нещо по-дълбоко от това. Наистина

вярвам, че той е отново дампир, абсолютно. Но...

- Но какво? – бях по-любопитна от всякога.

- Но само защото не е стригой повече, не означава, че всичко си е отишло от него.

Чакай... - устата ми се отвори в знак на изненада. – Не казвам, че е зъл или нещо от

сорта. Но това, през което премина, е... грандиозно. Епично. Наистина не знаем много

относно процеса на трансформация. Какво отражение е имал този начин на живот върху

него? Има ли гневни и агресивни части от него, които чакат да се проявят? От това съм

притеснен, Роуз. Познавам те. Знам, че няма да можеш да се въздържиш и ще отидеш да

говориш с него. Но безопасно ли е? Това е нещо, което няма как да знаем. Не знаем

дали е опасен.

Кристиан бе казал абсолютно същото на Лиса. Втренчих се в Ейдриън. Това звучеше

като подходящ претекст да ме държи надалеч от Дмитрий. И все пак видях истината,

скрита дълбоко в тези зелени очи. Той наистина го мислеше. Притесняваше се какво

можеше да направи Дмитрий. Ейдриън също бе искрен относно частта с ревността,